Цитати на NeDa

Тя е една от познатите ми с най-богата култура, защото нейните познания са от оня тип, срещан само у хора, които не са учили в университет, а водени от чисто и безцелно любопитство, интуитивно са попълвали пропуските си по антикварни книжарници, библиотеки и музеи; попивали са информацията алчно и без да са обременени от схоластични категории.

Понякога си мисля, че щракаме снимки, вместо да виждаме; в нетърпението си да уловим онова, което е пред погледа ни, да го задържим в неумолимия бяг на времето, ние забравяме да гледаме. Отсъствате от собствените си снимки не само защото вие сте ги правили, а и защото предавате миговете, които се стремите да спасите от забрава.

Беше непривична тишина и ние се движехме в нея с непривична предпазливост. Навремето се бяхме радвали на свободата, когато по някаква причина децата не бяха у дома. Сега стаите се превърнаха в пропаст, която или щяхме да преодолеем в стремежа си да намерим път един към друг, или тя щеше да ни разедини.

... децата познават родителите си по-добре, отколкото родителите познават своите деца.

Искам да си живея кротко, да садя картофи и да мечтая.

От детето започва
любовта на света!
Всяко детство е почва
на чудесни неща!

И чудесен е тоя
много малък човек,
който тръгва по своя
път нелек в своя век!

И със малки очички
той открито следи,
как във всичко, във всички
влага свои следи!

През розовите очила по детски всичко розовее -
прелита розова пчела и капе розов мед след нея,
същински захарен памук, глухарче розово се люшка,
над него кос - свирук-свирук! - издува розовата
гушка... И розов като сладък сок,
ръми дъждец на сладки капки, в пенливия бъбрив поток
цамбуркат розовелки-жабки...

Сред розовия треволяк се щура розова пътека,
отнейде като розов сняг
тополов пух се сипе меко, врабчета с розови перца
кълват трохи порозовели,
изгряват розови слънца
и вечер розова се стеле. Блещука розова роса
по вечнорозови елхици
и баба, с розова коса, поднася розови мекици...

Потънал в розова мъгла, светът намига
и се смее - през розовите очила
по детски всичко розовее!

Нейде в бездънния син океан синя медуза
шие юрган и го бродира с морски звезди,
та като звездно небе да блести. После пощипва
по сините бузки своите палави сини медузки
и ги приспива с две раковини, дето припяват
приказки сини...

Люшкат безкрайните сини вълни сто водорасли
със сини ресни, а океанът скришом гребе
синьо от синьото звездно небе,
за да осъмне - син великан,
по-син дори от мастило в буркан!

Тази история пазя във папка - спомен от малка
мастилена капка.

Горкото небесно светило... То нямаше земен опит и се наложи отново да му обясняват.
Дълго да му обясняват, че една малка Луна наистина не може да направи нещо много за едно голямо Слънце, ала да хвърли сянка върху него - може!

Слънцето недоумява:
- Как така слънчево затъмнение? Какво слънчево затъмнение?
Обясняват му: долу на Земята се тревожат, защото има затъмнение, не че на Земята има затъмнение, а затъмнението е тук, на Слънцето.
- Но аз светя! - още повече недоумява Слънцето. - Погледнете - светя!
Вярно, обясняват му, ала Луната е застанала така, нали разбираш, че от Земята не виждат Слънцето, което свети, а Луната, дето е застанала, и затова вместо Слънце, нали разбираш, от Земята се вижда едно кръгло черно петно... Пък Луната, значи, запречва, и понеже не свети, нали разбираш...
- Луната? Онази, малката?
Сега вече на Слънцето му става ясно и то изведнъж разбира, че не е в състояние нищо да разбере. Нима Луната? Искате да кажете, че тя закрива Слънцето? Че закрива четири милиона нажежени луни?! Прашната планетка, която отдавна би се изгубила из незримите пътеки на Космоса, ако Слънцето не осветяваше пътя ѝ, ако не ѝ даваше топлата си обич и закрила... Не, тук има грешка, това е немислимо... Пък и дори да допуснем, че поиска, какво може да направи една малка Луна на едно огромно Слънце - четири милиона искрящи луни!

Събрахме се в Тондо ди Каподимонте, малък великолепен амфитеатър с каменни седалки, върху които никой не сяда. Той е и малък дворец на листа. Вятърът, изтощен от хилядите стъпала, които е трябвало да изкачи, няма по-силен дъх и по-силни криле от врабче. Раздробеното слънце, превърнато в трески или лентички, изтича тук-там измежду клоните като жито от продупчен чувал.

Настъпи мълчание. През отворената врата към улицата се очерта един прилеп, който с биещите си криле мачкаше и правеше на топчета гъстата мрачина, хартиена мрачина, върху която, за да ни утеши, би било достатъчно някое свръхестествено дете да нарисува с цветен молив лъчите на една чиста четвърт луна...

От улица Чезарио Конселе Неапол се затичва и на улица Назарио Сауро се хвърля в морето. За какъв дявол е тук статуята на Умберто I, загърнат в херметически шинел, с който както лошото време, така и гранатите през 1880 година несъмнено избягваха неравното сблъскване, никой никога не е узнал. В течение на девет десети от годината небето мечтае и заливът почива. Страшните мустаци на кроткия крал се превръщат на теглилка, върху която птиченце след птиченце теглят сънните и солени кристали, които се образуват непрекъснато в големите им пера.

Мотив за двама

За тях и релсите са улички със стълби,
или пък нотна стълбица... и скоро
до горно До щастливо ще се изкатерят.
Недейте се черви, семафори зелени,
и ако някой ден, прекрачил в друга гама,
катастрофира техният мотив...,
не съобщавайте на следващите двама.

Книгите и те са като хората - такива, онакива, всякакви... По-хубави или по-лоши, по-тънки или по-дебели, по-евтини или по-скъпи! За себе си имам още едно деление: книги - витринно-издокарани, с платънце и гланц върху обложката, с панделчица за отбелязване на прочетеното; и книги - бедняшко-достолепни, прищипнати само с две телчета в кръста, колкото да не отлетят на странички под удивения ни поглед. Първите най-често разглеждам и отминавам, вторите обикновено си купувам, дотъкмил съответните стотинки. Ако все още са възможни някакви литературни изненади, надявам се оттам да дойдат.
Иван Николов

Защото човек не помъдрява от книгите.

Видимо около него се образуваше безлюден кръг и често се радваше най-много на моментите, когато полицията го прибираше и изпровождаше до "Креп", там обикновено се чувстваше много по-добре, отколкото навън на студа, наречен общество.

Така че, има разсъдък в безразсъдството. Когато донасям на Бьоси кафе и парче коледен пай, да не говорим за случаите, когато му свивам и цигара, тогава го залива спокойствие, такова блажено спокойствие. Никога не съм имал проблеми, когато съм го къпал, и никога не ми е налитал, макар да е посягал да убие няколко лекари. Значи това е то разсъдъкът в безразсъдството. Ако всички са лоши с теб, не ти остава никой, с когото да бъдеш добър. Пациентите разбират това. Макар, че са умствено увредени, сърцата им бият като на всички други.

Навън мъждее разтопеният сняг.

Донка: Амчи к'о, свали фитиля на лампата и нагоди ина мрачина. Вярвам да за я зафанали пълната забрава.