Цитати на NeDa
Общо 5597 цитата от 1401
заглавия.
Пладне е. Смятам да обядвам във Фестос. Продължаваме нататък. Дъждът е спрял, облаците са се разсеяли; синият небосвод се разгръща като ветрило, синьото се разтваря в онази ултравиолетова светлина, от която всичко гръцко изглежда свято, естествено и познато. В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в морето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата.
- Вие сте романтик - заключи мъжът.
- Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности.
- Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности.
Липсва нещо фундаментално и това е видимо навсякъде в нашия цивилизован свят - напълно отсъства каквото и да е, наподобяващо общностно съществуване. Ние сме се превълнали в духовни номади; всичко присъщо на душата е захвърлено, ветровете го подмятат, все едно е непотребен боклук. Село Агна Триада, погледнато от която и да е точка във времето, се откроява като бисер на постоянството, целостта, значимостта. Когато едно мизерно гръцко селце като това, за което говоря, и хилядите му двойници в Америка украсят безсмисления си оскъден живот с телефон, радио, автомобил, трактор и прочее, смисълът на думата "общностен" така удивително се изкривява, че започваш да се чудиш какво се има предвид под словосъчетанието "човешко общество". Няма нищо човешко в тези случайни струпвания на човешки същества; те са под всяко равнище на живот, което планетата ни познава.
Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, където е свободата.
Винаги съм си мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги - онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности - онези, с които не мога да стигна доникъде.
Ако можех да избирам дали да бъда президент на компания за автомобилни гуми в Америка, или надзирател в затвора в старата крепост в Нафплио, щях да избера второто... Бих приел дори и двайсетте години затвор като част от сделката. Бих предпочел да съм убиец с чиста съвест, облечен в дрипи, очакващ реколтата от царевица идната година, отколкото президент на най-преуспяващата промишлена корпорация в Америка. Никой магнат не е имал толкова благо и сияйно изражение като този окаян грък. Разбира се, не трябва да забравяме и следното: гъркът е убил един-единствен човек, и то в изблик на справедлив гняв, а преуспяващият американски бизнесмен всеки ден от живота си убива хиляди невинни мъже, жени и деца, докато спи. Тук никой не може да има чиста съвест: всички сме част от огромната световна машина за убиване. А там един убиец може да изглежда благороден и праведен, макар да живее като куче.
Харесвам монолога дори повече от дуета, когато е добър. Все едно гледаш как някой пише книга само и единствено за теб: пише я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва ѝ се, наслаждава се на твоята радост, а после я къса и я хвърля на вятъра. Това е е едно величествено представление...
През 1965 г. самият Нелсън (Рокфелер) казва в интервщ: "Моят интерес към примитивното изкуство не е интелектуален. Той е строго естетически. Не ме питайте дали купата, която държа е домакински прибор или ритуален съд... Въобще не ме е грижа! Изпитвам удоволствие от формата, цвета, текстурата и очертанието ѝ. Не се интересувам ни най-малко от антропологическата или етнографската ѝ страна. Затова основах музея: за да покажа, че изкуството на примитивните хора може да бъде разглеждано от чисто естетическа и визуална гледна точка."
Днес тези стълбове са изложени в музея за изкуство "Метрополитън" в Ню Йорк.
Отсъства обаче емоционалната нужда да опознае асматите като хора, да се свърже с тях, да отговори на въпроса защо той, Майкъл Рокфелер, се интересува от тяхното изкуство и какво би могло да означава то за него отвъд академичния му интерес. Бележките му звучат стерилно. Няма дълбока лична потребност, няма изгарящ патос. Ясно е, че обича да е сред дивата природа, но той също така изглежда не осъзнава някои от страните на това преживяване. Няма нито един разказ за приятелство с някой отделен асмат. Той има нужда от предметите и ги иска - отбрани, красиви и стари асматски артефакти, но не се интересува толкова от самите асмати. Сякаш вижда изкуството самостоятелно, а не като продукт на нещо по-голямо. Той продължава да отрича, че ловът на глави и канибалството все още съществуват.
Може би е твърде млад...
Може би е твърде млад...
На Западна Европа ѝ трябват хиляда години да премине от средновековния свят в Просвещението и Епохата на разума и хората все още се борят със свръхестественото. За сравнение културата в Асмат само допреди петдесет години е била отпреди каменната ера.
Но всичко в Асмат е непосредствено, настоящо, незабавно, осезаемо и живо. Ако искаш музика, трябва да я създадеш. Ако искаш да говориш с някого, трябва да го намериш. Ако искаш история, някой трябва да ти я разкаже и трябва да си с човека, който я разказва.
Хората обичат и все пак вършат насилствени, дори дивашки неща. Всички сме диваци в различни моменти и по различни начини.
В квартала
В квартала, в улиците тихи
се разхождам във следобедна умора.
Вървя безсмислено замислен.
Насреща ми - баща и дъщеря,
от детската градина се прибират.
Тя задъхано разказва нещо,
от което дума не разбирам,
но ѝ завиждам,
че има толкова неща да каже.
А неговото безразличие
ме плаши.
В квартала, в улиците тихи
се разхождам във следобедна умора.
Вървя безсмислено замислен.
Насреща ми - баща и дъщеря,
от детската градина се прибират.
Тя задъхано разказва нещо,
от което дума не разбирам,
но ѝ завиждам,
че има толкова неща да каже.
А неговото безразличие
ме плаши.
БУРНО МОРЕ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ
“Не си ли ти това, море на мойте дни…”
Димчо Дебелянов
И тогава дойдоха вълните - една подир друга.
Връхлетяха отвред. И отвесния щъркелов впряг
се кръстоса с дъха на бучащите плугове,
разорали морето току до високия бряг.
Аз стоях на брега, пренебрегнат от синьото време,
оскърбително млад върху тая прадревна скала,
а на лятото циганско към очите солени
напосоки ревяха сирените с мокри гърла.
И прибоят бе в мен! От ронливия кей на безкрая,
непомилвал небето със своята облачна длан,
между котви пресъхнали, покрай куцащи гларуси
се промъквах на юг – от камбана в морето по-сам.
И не исках любов, над която ги няма вълните –
тия слепи жени с осквернена от спомени плът,
над които – възседнали чайки лъкатушат душите,
и със гръб към съдбата гребла обгорели въртят…
И когато се гмурнах в зелената морска пустиня,
между толкова сенки и толкова мъртва трева,
аз откъртих от дъното само една раковина –
свойта черна от сол и самотност глава!
ПРИКАЗКА
Рижава лисица
преспите запали.
Над снега – мъглица,
дъх от портокали.
Залезът присяда
върху скреж от мигли.
Розовата клада
с въгленче намигна.
Тихо и студено,
свечерено, снежно...
Огнено вретено
точи златна прежда.
Сребърна висулка -
капчица прозрачна.
И искра - светулка
в плитката на здрача.
Рижава лисица
преспите запали.
Над снега – мъглица,
дъх от портокали.
Залезът присяда
върху скреж от мигли.
Розовата клада
с въгленче намигна.
Тихо и студено,
свечерено, снежно...
Огнено вретено
точи златна прежда.
Сребърна висулка -
капчица прозрачна.
И искра - светулка
в плитката на здрача.
Водни костенурки
Страшилищата с медни, зеленясали брони,
едно по едно от подводното царство излизат.
Като дини в бунар се въртят - безтегловни и тромави,
и с главите надолу в дълбокото се забиват.
С атлазени мрежи от допотопната кал
вади ги слънцето, бавно ги дърпа нагоре.
Едни лягат по плочите, други - по ствола изтлял
на върба, преди много лета във водата съборена.
Наляга ги дрямка. Сънуват, на, вече настъпва
свършекът на света, краят на необята.
А то чапличка розова каца по тях и ги бута
и те една подир друга цамбурват в реката.
Страшилищата с медни, зеленясали брони,
едно по едно от подводното царство излизат.
Като дини в бунар се въртят - безтегловни и тромави,
и с главите надолу в дълбокото се забиват.
С атлазени мрежи от допотопната кал
вади ги слънцето, бавно ги дърпа нагоре.
Едни лягат по плочите, други - по ствола изтлял
на върба, преди много лета във водата съборена.
Наляга ги дрямка. Сънуват, на, вече настъпва
свършекът на света, краят на необята.
А то чапличка розова каца по тях и ги бута
и те една подир друга цамбурват в реката.
Прилив
Луната
с мъка
тегли
към брега
морето-
тази тежка,
пълна мрежа.
Луната
с мъка
тегли
към брега
морето-
тази тежка,
пълна мрежа.
Възвращенец
Тревата
е прескочила
оградата
и тича
срещу мен
да ме посрещне.
Тревата
е прескочила
оградата
и тича
срещу мен
да ме посрещне.
Плашило
Разсъбличат го бавно годините.
Дрипи свличат се в топлата пръст.
И размахва ръчища изгнили
над лозята зеления кръст.
До зърно е отнесено всичко.
Светят шепа пера в калта.
Свиква, свиква с плашилото птицата,
както разумът - със смъртта.
Разсъбличат го бавно годините.
Дрипи свличат се в топлата пръст.
И размахва ръчища изгнили
над лозята зеления кръст.
До зърно е отнесено всичко.
Светят шепа пера в калта.
Свиква, свиква с плашилото птицата,
както разумът - със смъртта.