Цитати на NeDa

Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, където е свободата.

Винаги съм си мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги - онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности - онези, с които не мога да стигна доникъде.

Ако можех да избирам дали да бъда президент на компания за автомобилни гуми в Америка, или надзирател в затвора в старата крепост в Нафплио, щях да избера второто... Бих приел дори и двайсетте години затвор като част от сделката. Бих предпочел да съм убиец с чиста съвест, облечен в дрипи, очакващ реколтата от царевица идната година, отколкото президент на най-преуспяващата промишлена корпорация в Америка. Никой магнат не е имал толкова благо и сияйно изражение като този окаян грък. Разбира се, не трябва да забравяме и следното: гъркът е убил един-единствен човек, и то в изблик на справедлив гняв, а преуспяващият американски бизнесмен всеки ден от живота си убива хиляди невинни мъже, жени и деца, докато спи. Тук никой не може да има чиста съвест: всички сме част от огромната световна машина за убиване. А там един убиец може да изглежда благороден и праведен, макар да живее като куче.

Харесвам монолога дори повече от дуета, когато е добър. Все едно гледаш как някой пише книга само и единствено за теб: пише я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва ѝ се, наслаждава се на твоята радост, а после я къса и я хвърля на вятъра. Това е е едно величествено представление...

През 1965 г. самият Нелсън (Рокфелер) казва в интервщ: "Моят интерес към примитивното изкуство не е интелектуален. Той е строго естетически. Не ме питайте дали купата, която държа е домакински прибор или ритуален съд... Въобще не ме е грижа! Изпитвам удоволствие от формата, цвета, текстурата и очертанието ѝ. Не се интересувам ни най-малко от антропологическата или етнографската ѝ страна. Затова основах музея: за да покажа, че изкуството на примитивните хора може да бъде разглеждано от чисто естетическа и визуална гледна точка."

Днес тези стълбове са изложени в музея за изкуство "Метрополитън" в Ню Йорк.

Отсъства обаче емоционалната нужда да опознае асматите като хора, да се свърже с тях, да отговори на въпроса защо той, Майкъл Рокфелер, се интересува от тяхното изкуство и какво би могло да означава то за него отвъд академичния му интерес. Бележките му звучат стерилно. Няма дълбока лична потребност, няма изгарящ патос. Ясно е, че обича да е сред дивата природа, но той също така изглежда не осъзнава някои от страните на това преживяване. Няма нито един разказ за приятелство с някой отделен асмат. Той има нужда от предметите и ги иска - отбрани, красиви и стари асматски артефакти, но не се интересува толкова от самите асмати. Сякаш вижда изкуството самостоятелно, а не като продукт на нещо по-голямо. Той продължава да отрича, че ловът на глави и канибалството все още съществуват.
Може би е твърде млад...

На Западна Европа ѝ трябват хиляда години да премине от средновековния свят в Просвещението и Епохата на разума и хората все още се борят със свръхестественото. За сравнение културата в Асмат само допреди петдесет години е била отпреди каменната ера.

Но всичко в Асмат е непосредствено, настоящо, незабавно, осезаемо и живо. Ако искаш музика, трябва да я създадеш. Ако искаш да говориш с някого, трябва да го намериш. Ако искаш история, някой трябва да ти я разкаже и трябва да си с човека, който я разказва.

Хората обичат и все пак вършат насилствени, дори дивашки неща. Всички сме диваци в различни моменти и по различни начини.

В квартала

В квартала, в улиците тихи
се разхождам във следобедна умора.
Вървя безсмислено замислен.
Насреща ми - баща и дъщеря,
от детската градина се прибират.
Тя задъхано разказва нещо,
от което дума не разбирам,
но ѝ завиждам,
че има толкова неща да каже.
А неговото безразличие
ме плаши.

БУРНО МОРЕ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ

“Не си ли ти това, море на мойте дни…”
Димчо Дебелянов

И тогава дойдоха вълните - една подир друга.
Връхлетяха отвред. И отвесния щъркелов впряг
се кръстоса с дъха на бучащите плугове,
разорали морето току до високия бряг.

Аз стоях на брега, пренебрегнат от синьото време,
оскърбително млад върху тая прадревна скала,
а на лятото циганско към очите солени
напосоки ревяха сирените с мокри гърла.

И прибоят бе в мен! От ронливия кей на безкрая,
непомилвал небето със своята облачна длан,
между котви пресъхнали, покрай куцащи гларуси
се промъквах на юг – от камбана в морето по-сам.

И не исках любов, над която ги няма вълните –
тия слепи жени с осквернена от спомени плът,
над които – възседнали чайки лъкатушат душите,
и със гръб към съдбата гребла обгорели въртят…

И когато се гмурнах в зелената морска пустиня,
между толкова сенки и толкова мъртва трева,
аз откъртих от дъното само една раковина –
свойта черна от сол и самотност глава!

ПРИКАЗКА
Рижава лисица
преспите запали.
Над снега – мъглица,
дъх от портокали.

Залезът присяда
върху скреж от мигли.
Розовата клада
с въгленче намигна.

Тихо и студено,
свечерено, снежно...
Огнено вретено
точи златна прежда.

Сребърна висулка -
капчица прозрачна.
И искра - светулка
в плитката на здрача.

Водни костенурки

Страшилищата с медни, зеленясали брони,
едно по едно от подводното царство излизат.
Като дини в бунар се въртят - безтегловни и тромави,
и с главите надолу в дълбокото се забиват.

С атлазени мрежи от допотопната кал
вади ги слънцето, бавно ги дърпа нагоре.
Едни лягат по плочите, други - по ствола изтлял
на върба, преди много лета във водата съборена.

Наляга ги дрямка. Сънуват, на, вече настъпва
свършекът на света, краят на необята.
А то чапличка розова каца по тях и ги бута
и те една подир друга цамбурват в реката.

Прилив

Луната
с мъка
тегли
към брега
морето-

тази тежка,
пълна мрежа.

Възвращенец

Тревата
е прескочила
оградата
и тича
срещу мен
да ме посрещне.

Плашило

Разсъбличат го бавно годините.
Дрипи свличат се в топлата пръст.
И размахва ръчища изгнили
над лозята зеления кръст.

До зърно е отнесено всичко.
Светят шепа пера в калта.
Свиква, свиква с плашилото птицата,
както разумът - със смъртта.

Място за селски гроб

Върви прегърбена старица,
след нея крачат гологлави
мъжете с разкопчани ризи,
със кирки и лопати прави.

И чакат тя да им посочи
къде ще бъде гробът, в който
съседът ѝ ще легне кротък
не между чужди, а при свойте.

Старицата се спира, срича
слова, изсечени отдавна
по плочите. И коленичи
над пръст улегнала и равна.

Познава всички тук. А в село
едва познава неколцина...
И знае, че ще се пресели
и тя при тях. Но до година!

А дотогава още пъти
с мъжете призори ще идва
и ще упъти много смърти
във тая разградена нива.

Фамилиите ще подрежда -
рода от род да се не губи,
и росна кукувича прежда
със старчески ръце ще скубе.

Но някой ден ще дойде краят,
очите ѝ ще се обърнат...
Тогава вече ще копаят
гробарите където свърнат!
1979

Продавачът на цветя на "Джудишиъри скуеър" във Вашингтон

Площадът е лаборатория.
И ние двамата сме алхимици.
Той превръща цветята в пари.
Аз превръщам парите в цветя.

Хризантеми

Звездите капят като мушмули.
И клюмнали са хризантемите.
Назад към корените топли
се връща бавно аромата им.
Роса след малко ще поръби
челата им със пот студена.

Каква спокойна, ведра нощ...

Слана крачолите ми пърли.
Ръцете ми - върху луната.