Цитати на NeDa

Скучаещите хора са палачи.

Настанихме се не много далеч от бара, за да не принуждаваме сервитьора на допълнителни усилия. Да минат от нула на двама клиенти представляваше истински математически голям взрив за бистрото.

Снимките бяха истинско доказателство за живот.

Това ми дойде в повече, ненавиждах съседи. Самото понятие за съсед ме съсипваше, винаги трябваше да се мъкне джобна общителност, да се разменят механични поздрави.

А мустаците му гладки и дълги като осемминутни спагети.

Другите винаги слушат разсеяно за нещастията ни, с лекомислено, даже себично ухо. Хората винаги очакват да им се говори за тях и ако не е така, превръщат историите ни в собствен конфитюр. Казвам хората, но говоря за себе си.

Тези, които се оказват лишени от погледа на единствения значим за тях поглед, си въобразяват, че лесно привличат всички останали ненужни погледи.

Знам какво ще си помислите - майките се радват на депресиите на синовете си. Когато се завръщат окаяни, все едно че Битълс са се събрали.

Една мравка безкрайно пресича слънчевото петно.

Ако бях снимка, Люк щеше да е проявителят и фиксажът на лицето ми, което дотогава беше съществувало само под формата на негатив.

Машина
Моята приятелка няма вяра на машините. Щом отиде у някого на гости, първо обхожда жилището му и брои уредите. Винаги най-дълго се задържа в кухнята. Разните му електрически ножове, миксери, тостер, кафе-машина, електрическа отварачка за консерви, месомелачка - всичко внимателно си отбелязва. Там, където има твърде много уреди, не стъпва повторно. Въпрос на време е, смята моята приятелка, машините да завладеят света. Единственият ни шанс е, твърди тя, да се върнем към простите неща: хаванче и точилка, дървени лъжици и ножове, гъба и прахан. Нощем, докато всички спят, тя лежи будна и се ослушва. От време на време става да провери пералнята, да се увери, че не е тръгнала да излиза. Връща се успокоена в леглото, но когато най-накрая заспи, сънува небето като огромна машина за производство на облаци.

Правото на по-силния
Момчето слиза в двора с филия хляб в ръка. Хлябът е намазан със сладко от горски ягоди и детето отнапред предвкусва удоволствието. Но през това време на двора идва момчето от третия етаж, по-голямо и по-силно от него, и без думи му грабва филията от ръката. Отхапва, намръщва се и плюе,
- Пфу, ягоди! - казва и хвърля хляба на земята, в прахта.

Досада
Няма по-страшно от това, каза жената, да попиташ някого дали те обича и да видиш изписана върху лицето му такава досада, че да ти се прииска да забравиш, че съществуваш, само дето въпросът вече е зададен, думите висят във въздуха като прани гащи и ти остава единствено да мълчиш и да чакаш отговора, който бездруго не означава нищо.

Иначе казано, вярвам в смисъла на литературата, която се разпространява като тайно учение - шепнешком, от ухо на ухо, - все едно какви цели си е поставил авторът. Читателят прави собствени открития, той не е механична играчка, която усвоява чрез безбройни повторения, а сам взема от текста каквото му е потребно. Четенето е непрекъснат процес на приспособяване, на своеобразно самопознание, себеоткриване дори там, където изобщо не сме очаквали. Ето защо, сигурен съм, ще продължа да пиша и занапред с надеждата, че някога, някъде, за някого едно мое малко словосъчетание, може би само отрязък от по-дълго изречение, неочаквано ще се превърне във вестител на нов смисъл, в първа или дълго отлагана стъпка към ново разбиране, към дверите на просветлението, към единение със собственото битие, към пълнота, към себе си, та този някой да се разпознае и да каже: Да, това съм аз.

Иначе казано, разказът е илюзия на илюзиите. Работата на писателя е наистина тежка: с несъвършени средства, каквито са думите, възможно най-съвършено да пресъздаде несъвършенството на света.

Излях уискито си в саксията с филодендрона и си помислих как коренът ще съобщи на листата: "Тази вечер сме на уиски".

Нещо в името на Аби Варбург ме привличаше,
Затова изчетох всичко за този чудат индивид.
Богат наследник, най-големият син в семейството, той решава да отстъпи своето състояние на братята си.
При едно единствено условие: да му купуват всички книги, които поиска.
Така той поставя началото на един изключителен библиотечен фонд.
Има собствена теория за подредбата на книгите.
Една от тях е тази за добросъседството.
Книгата, която търсим, не е непременно тази, която трябва да прочетем.
Добре е да погледнем и книгата до нея.
Часовенаред се разхожда между книгите, изпаднал в блажен захлас.
На границата на умопомрачението, той си говори с пеперудите.
Впрочем няколко пъти е затварян в лудница.
Събира всички лекари и се опитва да им докаже, че не е луд.
Ако ви го докажа, ме пускате да изляза!
След смъртта му през 1929 година неговите последователи продължават делото му.
Начело с Ернст Касирер.
Предчувствайки опасността, те решават да спасят библиотеката.
Пренасят я в Лондон през 1933 година (книги, бегълци от нацизма).
И до ден днешен се намира там, на Уобърн Скуеър.

Вие не ме обичате, а обичате да сте с мен.

Трябва да подредим книгите и спомените си в самите нас.

Любовта предизвиква най-силното чувство за вина. Човек може да повярва, че всички рани на другия са предизвикани от него.