Цитати на NeDa

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.
Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.

Горят и на всички очите и устните али.
И сякаш и в моята нощ е светилник запален.

Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,
аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.

То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,
отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

из Двойник

Не виждам разум в тоя свят.
Не знам защо си ме изпратил,
не знам кому дойдох да кажа
как теменугите ухаят
и твоето небе синей.

Вървя. И мре край мене всеки вятър,
люти сгъстена в раните кръвта
и по-бездънна глъхне тъмнината,
и по-безкрайна расне пустошта.

из "Балада на прокажения"

И ще обикнеш тогава къщурката с крива качулка,
полската вечер, що иде сред гълъбов здрач и светулки,

и ще обикнеш ти нивите, в златен косичник заплели
сини звездички метличина, мак и глухарчета бели.

из Видение второ

Бистрия въздух и нивите с тежък косичник от злато,
крушите, шатри разпънали - тук ми е всичко познато.

Прости, господи, ако може.
Лоша станах. Несправедлива.
На балкона си сложих щори -
лете слънцето ти да скриват.
През прозореца в зима люта
да не виждам врабци, човеци.
Листа снежи и в мен. Приют е
душата ми на несрети.

През кристала на водата се виждаше дъното - брадясалите камъни, бронирани с общежитията на мидите, и кремавите пясъчни лабиринти, които приличаха на алеи сред градината на водораслите.

тежките като котви навици на всекидневието

Острите светлини на фаровете разсъбличаха тъмнината на пътя.

Математиката никога не разочарова.

Монтеро отпраща Ривас и започва да кръстосва насам-натам из кабинета си, насам-натам из главата си.

- Благодаря ви, аз пак ще мина, нали може?
- Мини. И не ми говори, все едно ме виждаш двойна. Баба Магда съм аз, тъй ми викай.

истината има едно важно преимущество и то е, че е неправдоподобна.

Тези, които познават Амарусион, знаят, че в това място няма нищо грандиозно. Няма нищо грандиозно и в Кацимбалис. Нито пък в крайна сметка в цялата история на Гърция. Има обаче нещо исполинско във всеки индивид, когато той стане наистина и напълно човек.

Видяхме две световни войни и несъмнено ще видим и трета, и четвърта, вероятно и повече. Няма да има надежда за мир, преси старият ред да бъде съборен. Светът трябва отново да стане малък, какъвто е бил древният гръцки свят, достатъчно малък, за да обхване всеки един. Без да бъде вместен и последният човек, истинско човешко общество не може да има. Разумът ми показва, че подобен начин на живот не ще настъпи скоро, ала също и че нищо друго няма да удовлетвори човека. Докато той не стане напълно човек, докато не се научи да се държи като част от Земята, ще продължи да създава богове, които ще го погубват.

Гърция бе сторила за мен нещо, което Ню Йорк, не, дори и самата Америка не би могла нивга да разруши. Гърция ме бе направила свободен и цял. Чувствах се готов да се възправя срещу змея и да го убия, понеже дълбоко в сърцето си вече го бях посякъл. Краката ми сякаш не стъпваха по земята, безмълвно приветствах и благославях малката групичка приятели, които бях намерил в Гърция. Обичам ги до един, задето ми разкриха измеренията на истинския човек. Обичам земята, на която са израсли, дървото, от което са скачали, светлината, в която са разцъфнали, добротата, почтеността, великодушието, които струят от тях. Те ме изправиха лице в лице с мен самия, пречистиха ме от омразата, ревността и завистта. И не на последно място ми показаха със собствените си действия, че животът може да бъде живян красиво на всяко ниво, във всяка страна, при всякакви условия.

Няма да забравя нощните разходки из Атина под есенните звезди. Често се изкачвах на хълма Ликабет и прекарвах там час или повече, съзерцавайки небето. Харесваше ми, че гледката бе толкова гръцка - не просто небето, а къщите, техният цвят, прашните пътища, голотата, звуците, които долитаха откъм къщите. Имаше нещо непорочно във всичко това. В един запустял квартал, където улиците носят имена на философи, аз бродех в толкова плътна и същевременно толкова кадифена тишина, та ми се струваше, че въздухът е изпълнен със стрити на прах звезди, чиято светлина издава недоловим звук. Атина и Ню Йорк са градове, заредени с електричество, единствени по рода си от тези, които съм виждал. Но Атина е просмукана с теменуженосиня реалност, обгръщаща те нежно като милувка; Ню Йорк притежава живостта на механичен чук, която те влудява с безпокойство, ако нямаш вътрешни устои. И в двата случая въздухът прилича на шампанско - ободрява и съживява. В Атина усетих удоволствието от самотата; в Ню Йорк винаги съм се чувствал самотен, самотата на животно в клетка, която ражда престъпления, секс, алкохол и други лудости.

Пладне е. Смятам да обядвам във Фестос. Продължаваме нататък. Дъждът е спрял, облаците са се разсеяли; синият небосвод се разгръща като ветрило, синьото се разтваря в онази ултравиолетова светлина, от която всичко гръцко изглежда свято, естествено и познато. В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в морето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата.

- Вие сте романтик - заключи мъжът.
- Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности.

Липсва нещо фундаментално и това е видимо навсякъде в нашия цивилизован свят - напълно отсъства каквото и да е, наподобяващо общностно съществуване. Ние сме се превълнали в духовни номади; всичко присъщо на душата е захвърлено, ветровете го подмятат, все едно е непотребен боклук. Село Агна Триада, погледнато от която и да е точка във времето, се откроява като бисер на постоянството, целостта, значимостта. Когато едно мизерно гръцко селце като това, за което говоря, и хилядите му двойници в Америка украсят безсмисления си оскъден живот с телефон, радио, автомобил, трактор и прочее, смисълът на думата "общностен" така удивително се изкривява, че започваш да се чудиш какво се има предвид под словосъчетанието "човешко общество". Няма нищо човешко в тези случайни струпвания на човешки същества; те са под всяко равнище на живот, което планетата ни познава.