Цитати на NeDa

Масовият читател трудно ще избистри вкуса си и трудно ще се ориентира, ако нашето общество не обгради с действително уважение труда на учителите по литература, библиотекарите и книжарските работници. Щом тези хора не са на необходимото равнище, мостът между книгите и читателите е срутен предварително.
Димитър Коруджиев

За да напиша предговор към един том избрани произведения на Мопасан за библиотека "Световна класика", няколко месеца го препрочитах наново.
Васил Попов

Обемът на книгите няма голямо значение, една малка книжка, попаднала навреме и на място, може да се окаже могъщ фермент!
Валери Петров

Охлювите с пукот си прокарваха път през боровите игли.

Букет от втвърдени четки.

... казах аз, гледайки слънцето, което изведнъж се разля на хоризонта като чукнато яйце, а сетне се притули зад хълма.

Диалогът е илюзия, всички хора по света искат, ако е възможно, без да спират, да си дрънкат само своето.

Всекидневието на семейството на хирурга било аскетично и еднообразно, ако непрестанната надпревара със смъртта може да се нарече така. През цялата седмица Мери и Иван работили в клиниката и общували само със своите болни, но в неделя вечер, всяка неделя вечер, точно в осем часа, госпожа и господин Карамихайлови приемали гости. В осем часа обаче вратата на трапезарията се затваряла. Който дошел, дошел, закъснелите трябвало да чакат в гостната, където когато му дойде времето, щяло да се поднесе кафето. Вечерята била винаги една и съща: печен, студен свински бут и горещи картофи. Виното и то винаги било едно и също, червено естествено. По-късно в гостната Мери сядала на рояла и свирела на посетителите, а понякога двамата с доктора изпълнявали песни от Франц Шуберт.
***
И днес когато минавате край дома на улица "Кракра", който се нарича и още "Дом на архитектите", погледнете го - старата сграда добре си личи. Тук са живели българи, които повече от мнозина заслужават поне паметна плоча. Няма кой да я постави. Ако не ви струва много труд, запомнете имената им: Иван Карамихайлов - лекар, Елена Карамихайлова -художничка, Елисавета Карамихайлова - физичка.

Има в София една многострадална улица, някога се наричаше "Кракра", сетне започнаха да ѝ сменят наименованията, накрая пак я нарекоха "Кракра". В единия ѝ край посред обширна градина е разположена двуетажна сграда, строена в първите години на века. Тук е била Карамихайловата клиника. Тя заемала горния етаж: операционна, амбулатория, стаите за болните, а долу било жилището на лекаря и неговото семейство.
Иван Карамихайлов учил в Робърт колеж в Цариград, а завършил медицина в Австрия. Там се запознал с Мери, англичанка, пасторска дъщеря. Тя го последвала в България и останала редом с него до края на дните си. Храброст велика! Отгоре на всичко, пасторът изглежда е имал достатъчно средства, подпомогнал зет си да създаде собствена клиника. Щедрост велика! В тази клиника самата Мери станала медицинска сестра.
из "Старите лекари"

"Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги" е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога - еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.

Защото редом с европейската и североамериканската цивилизация милиарди гладуват и техните скелети заплашват да затрупат планетата. Гладните застрашават нашия самодоволен комфорт, застрашават с неудържимо нашествие в сития ни свят. За да се спасим или трябва да ги изтребим, или да развием още повече технологиите и да ги нахраним. Втората възможност ми се струва по-нравствена.

Не знам дали има етнографски проучвания, които сравняват броя на сътворените от човека музикални инструменти и създадените от него средства за измъчване и убиване на ближния, но не ми се вярва музиката да заглуши зова на насилието.

Индивидът е един в самотата и друг в тълпата.

Ако "НЕ УБИВАЙ!" все още е божа заповед, ние сме най-големите грешници за всички времена и апокалипсисът - закъснява.

Люлей се във бездна от меки жита
ти, Люлин, с лъките, с поляните злачни,
с горите, де светкат безброй същества,
и любят и страдат, и пеят и плачат,
и сливат шума си във песен една,
що глухите ние зовем тишина.

От що се земя разтвори,
та се тревата подаде,
от що се гора тресеше,
та ѝ се пъпки пукаха?
От буйни хора тропливи,
от тежка сватба голяма.
Кокичето се женеше,
червен го божур вземаше,
лопошът сред двор стоеше,
сминова пъпка държеше,
на зелен тъпан тупаше.

Теменужките пееха,
ситно си хоро виеха,
зелени поли мятаха,
сини забрадки вееха,
а минзухари ихкаха,
с черни ботуши тропаха,
зелени саби въртяха.

Кокиче сълзи ронеше,
бяло си було мокреше,
че му е мило и свидно
за чисто поле широко,
за ведро небе високо.
Червен го божур тешеше:
„Мълчи ми, мълчи, невясто,

сега ще да се покачим
на бързо конче от клонче,
па ще препуснем, ще идем
у една къща мермерна,
във една чаша сребърна —
от една вода да пием,
на едно място да вехнем“.

Капна капка от вита лозница,
та напълни чашка от помниче,
та се напи черноок босилко,
па потегли, па се заклатушка,
па си срещна синя теменужка,
прихвана я през тънкото кръстче,
целуна ѝ жълтите очички,
помилва ѝ зелената гушка.

Разсърди се първото ѝ либе —
здравчо-горчо с червено калпаче, —
та се втурна от гора зелена,
па замахна с листо от борика,
прободе го право във сърцето,
повали го мъртъв на тревата,
размириса на дребен босилек
от земята до небето синьо.

Лежи, та спи вакъл момък
насред гора люлякова,
на поляна игличина.
Иглика се тихо моли:
„Повей, повей, горянине,
наведи ми руса глава
да помилвам, да целуна
тия вежди - два синора
в чисто поле неорано,
тия очи - два кладенци
в тъмни доли магьосани“.

Свете лъжовен, грижовен,
не можах да те живея...

Когато умра, отида,
сърцето ми ще изникне
на тъмен червен трендафил -
на него славей ще мъти,
моята обич ще носи,
моите песни ще пее.

Вий планината. От седмици
се бий гората с есента.
Но ето днес настъпи краят -
и уморените дървета
събличат златните си брони,
издигат своите голи мишци
и се предават на врага.

И бурите нахлуват с ярост
в отворения горски свят -
убиват сетните мушици
и сетните зелени листи,
измитат тъмните хралупи,
разравят меките бърлоги
и свалят празните гнезда.

И планината потъмнява
и слиза ниско и потъва
във скръб. И мрак. И пустота.