Цитати на NeDa

Забравила бях, че любовта идва от главата, не от сърцето. Главата е единствената част на тялото, която има някакво значение. Докосвайки главата на виетнамец, обиждате не само него, но и цялото му родослвно дърво.
... Това, че даден израз ба симпатия може да се изтълкува като оскърбление, показва, че действието обич не е общоприета категория, а се нуждае от превод, от усвояване. Във виетнамския то може да бъде качествено и количествено определено с помощта на специфични думи: да обичаш това, което ти е по вкуса (thich), да обичаш, без да си влюбен (thuong), да обичаш влюбено (yeu), да обичаш лудо (me), да обичаш сляпо (mu guang), да обичаш от благодарност (tinh nghia). Не е възможно просто да обичаш, без намесата на главата.

untitled.txt

Сметаната е сняг от крава
Не знаеше нищичко за това, нали?
Моя любов.

Глезльо

гушка ме калта
слага ми капки в очите мъглата
накратко - глези ме есента

нестабилни

за съжаление тополите са
симпатични, стройни, високи
но си остават пълни дървета
и падат и страдат от вятър и червеи
понякога ги режат от общината до корен
та съжалявам тополите всеки ден около пет след обяд

Трудно се поддържа мозък. Сложна работа...
Та за вечерите ми беше думата. Настройвам очите да мигат със затихваща честота докато не се затворят напълно и тогава от вътре всичко избухва. Фойерверки от сълзи. Бам бам бам. И се разпукват на голяма височина и светят. Ужасно красиво е, но пък се губят всички настройки. Веднъж след като ми гръмна любов трябваше наново да ме учат да ям с лъжица и да не си пикая в гащите. Трудно се поддържа мозък.
из "Поддръжка на мозък" от Ноктюрно

Помня само, че няма нужда да се товарим като големи камиони на раздяла можем елегантно като клошари с колички да се разминем пред кофите с наострен поглед но учтиво, защо искаш да влачиш всичко сега след теб като ремарке без колела да оставя искри зад теб като тичаш – хей вижте ме аз излизам силен от тази връзка?
...
Защо ти трябва скъпи да товариш ремаркето си с боклуци? Вземи само най приятните моменти – ще се съберат във сака и бягай да те няма.
из "В хотела. Балансиране"

Искаш ли чай? Аз ще сложа мед – не ми дреме, че от топлината, на меда витамините му ще заминат – аз не ям меда заради шибаните му витамини а защото ме връща с ритник в главата право в палачинките на мама в неделя сутринта, дреме ми на мене за твойте витамини. Микроелементи.
из "В хотела. Балансиране"

Лошо време
Татко има чадър за двама –
и за себе си, и за мама.
Но понеже от снощи се карат,
всеки своя чадър си разтваря.

Аз обаче нямам чадърче.
Вървя между тях и подсмърчам.
Те са на сухо – аз съм без покрив.
Между мама и татко е мокро.

Не ми се иска нещата, с които съм свикнала, да започнат да ми се струват незначителни, като взема да ги сравнявам с разни забележителности.

Дъждът се бе засилил, вече риби можеха да плуват във въздуха...

Не, Доли, светът не е лошо място.

Говорим за обич. Един лист, шепа семенца – започни с това, узнай мъничко какво е да обичаш. Първо листец, падащия дъжд, после някого и той ще получи онова, на което листецът те е научил, което е покълнало от дъжда. Става малко по малко, не е лесно, може да ти е потребен цял живот, както на мен, а още не го владея - знам само колко вярно е, че обичта е верига от обич, както природата е верига от живот.

Точно това не бяха разбрали Карло-Марло и техните потомци.

Веднъж един негов приятел му показа нещо, наречено гимнастика за интелигенцията. Вземаш кутия кибрит и разсипваш клечките на пода, после се навеждаш и ги вдигаш една по една.

От време си беше педантичен... Обичаше да е сигурен, че нещата работят правилно: вода, електричество, водопровод. Календарът му беше запълнен а рождените дни на роднини, приятели и колеги и за хората от списъка винаги имаше картичка или телеграма. Когато отиваше във вилата си край Москва, първата му работа беше сам да си прати картичка, за да провери надеждността на пощите. Понякога това се превръщаше в лека мания, но беше необходимо. Ако широкият свят става неуправляем, трябва да се погрижиш да контролираш каквото все още можеш. Колкото и да е малко.

Разбира се, никой не умира точно навреме: едни твърде рано, други твърде късно. Някои налучкват годината, но избират напълно погрешна дата. Като горкият Прокофиев - да умре точно в същия ден като Сталин.

"Животът не е разходка в полето" - така казваше последнияр ред от стихотворението на Пастернак за Хамлет.

Пренасяне

Зимно утро е, хората днес се пренасят,
камионът ги чака, шофьорът спокойно ругае
и товарят живота, диван, разтегателна маса,
а квартирата нова на другия край на града е.

Тук живяха шестнайсет години и четири месеца
с ореховата спалня, с креватчетата на децата,
гардероба трикрилен едвам го изнесоха,
там дано по-висока бъде вратата.

Те са тихи в снега, а въжето се плъзга, усуква се,
после качват бюрото, хладилника, двата бюфета,
абажура, гоблен, тенекии със два сухи фикуса
и любов, намотана на стегнати сини кълбета.

Най-подир и последното е натоварено -
две кутии със снимки и мидички скъпи
и лепения два пъти чайник от сватбата,
и килима наследствен, разяден от стъпки.

Тъй... Шофьорът подръпва на якето ципа,
а децата с транзистора чакат на ъгъла
и жената отупва ръце и изхлипва
и се качва с мъжа си отгоре, и тръгват.

Износване на слънцето

На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.

Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.

Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.

Те стоят – и от колко ли време стоят -
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола – и бавно затваря вратата.

Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
и като машина шевна трака тъпата тъга.

из "Градчето"