Цитати на NeDa

Предупреждение

Когато много говоря,
казвам това,
което искат
да чуят.
Когато мълча,
казвам останалото.

Глухарче мамино, рошаво
сред полянката лоша,
доверчиво и тъничко,
ококорено слънчице,
как ли да те опазя?
Отляво - вятър северен -
духа, де що намери.
Отдясно - бясна виелица,
вие и студове стеле.
Отгоре - слънчеви бунтове
все над главичката рунтава.
Жълтата зла кукувичина
и тя покрай тебе наднича.
И нечии стъпки небрежни
газят в тревата, газят ли.

Глухарче мамино, нежничко,
как ли ще те опазя...

Той каза: Ти говориш с богове -
как да те моля да переш чорапи.
Замина си от страхове обзет
и взе жена без никакви таланти.
На края на света оставам. Там,
провесила нозе върху ръба му,
коя съм, може би дори не знам
(а може би съм само своя паметник).
По вените ми думите текат
и сред съсъда крехък на сърцето
се сбират.
И болят, болят, болят,
когато в мен накъсано просветват.
На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен - нощем
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.

А си мечтая да пера чорапи.

Дотежа ми тази зима -
снегове и бури.
Няма никаква пъртина.
Покривът - катурнат.
Само вълци скитат нощем.
Денем - само гарги.
Огънят гори все още,
но и той догаря.
На любимия в очите
сякаш спи лавина.
А снегът се сипе-сипе
месеци-години!
Дотежа ми, дотежа ми.
Няма знак съдбовен,
че след мене ще остане
стъпка или слово.
А Нататък все отвяват
дните бели хали.
Бях ли някога? Едва ли.
Бях ли?
Бях ли?
Бях ли?

Ако се страхуваш, спи си и сънувай:
захарен памук,
локум
и всичко хубаво.

Метеор

Изпратиха писмо,
а получателите - неграмотни.

Монолог за война

Думите настръхнаха,
сложиха си черните забрадки
и си тръгнаха от своя смисъл.
Този, който ги изрича,
само си отваряше устата.

В хартиената страна всичко е от хартия. Реките са от тънка хартия, дърветата са от по-дебела, а планините са от картон. Хартиени птици летят, хартиени цветя цъфтят, хартиени крави пасат люцерна. Кравите дават на фъстъка мляко, пийва си той - ох, ох! - хубаво му става на коремчето!
- А сега? - намига фъстъкът на лястовицата, като изтрива мустаците си от мляко.
- Сега - отговаря тя - при шивача!
Шивачът живее в хартиена къща. На първия етаж мери, на втория - крои, на тавана шие, на покрива - копчета поставя.
Звънят на звънеца. Шивачът не чува, защото звънецът му е от хартия. Отварят вратата и влизат. Когато отварят, в къщата става течение и шивачът излетява през прозореца заедно с метъра си. Нали е от хартия!
- Трябва да го почакаме! - казва лястовицата и сядат да чакат. Чакат един час, чакат два, доскучава им и си пускат радио. От радиото говорителят съобщава с хартиен глас:
- Днес на небосклона беше забелязан шивач, който отлетя в неизвестна посока.

До хартиената страна и обратно

Пчели жужат, паяци се надбягват, бръмбари скачат на куц крак, а под малиновите храсти седи един фъстък и плаче.
- А нас пък скоро ще ни закомпотят! - хвалят му се малините.
- Какво ще ви?... - пита фъстъкът.
- Ще ни закомпотят! Ще ни направят на компот! - обясняват малините, но за фъстъка това не е никакво утешение. И реве, та се къса.
Долетява хартиена лястовица. Кацнала не кацнала и се провиква:
- Как може такова нещо! Голям фъстък, а да плаче!
- Че съм голям - голям съм, но затова ще му ударя и голям плач! Исках да си откъсна малина, на клонче се закачих, новия си панталон скъсах, как да не плача?
- Тръгвай с мене! - казва му лястовицата и го поставя на крилете си. и го отнася в Хартиената страна.

- В чекмеджето е малко разхвърляно. Не обичам да подреждам. Редът изисква работа, а безпорядъкът се прави сам.

Аз зная вече как се търси щастие.
Открих единствения лек за раните.
Да хванем трябва
мигове от
страстите,
преди да станат на мълчание.

ДЮЛИ

Вейката на дните
леко ни полюшва -
мен и теб, две сочни,
слънчогрейни дюли.
Лятото прегаря.
Календарът шушне:
Утре е септември,
вчера беше юли.

Лек ветрец ни гали.
Божи дъх това е.
Вече бавно мръква,
но светлеят още
дюлите красиви.
И душите знаят:
Горе се целуват
две луни среднощни.
Две луни среднощни
още много
нощи
още
ще...

За мене ти си мисълта за тебе.
Забравя ли те - няма да те има.

Седи паякът на едно листо, тегли бели нишки от кожуха на облака, плете си чорапи и брои: "Едно налице, две наопаки!"

Дъжд ясосан, я поспри се!
Не плаши цветята!
Усмихни се, направи си
шапка от дъгата!
От светкавиците вити
направи боички,
да рисуваш по стените,
както правим всички!
А през облаците нека
Слънчо се покаже
и да каже на човека
каквото ще каже!

Вървеше си усмивката направо през тревите и цветята, през реките и блатата и през всякаквостите на земята.

Откъдето и да погледнеш, беше пъстроцветие и цветолюлеене!
Вятърът тичаше бос, гъделичкаше листата по колоните и казваше:
- Брей, какво гордо същество!
Морковът разбираше, че става дума за него, и ходеше още по-гордо, и оглеждаше перуниките, и си мърмореше:
- Ако към една теменужка прибавиш две росни капки, после забъркаш това с малко облак и накрая боднеш едно птиче перо - ето ти пролет. Такава пролет можеш да поднесеш в празничен ден, в никакъв случай в предпразничен! - мърмореше си Морковът и записваше всичките си мърморения в един бележник.

А наоколо синьо, а наоколо зелено, а наоколо шарено.

Елате, кончета, които препускате по въртележките-люлки, съберете се, захарни петлета и захарни пръчки, приближете се вие, снежинки от захарен памук, ела ти, пролет от удоволствия, която винаги идваш преди цирка и си тръгваш след него, и ми припомни - Палячото успя ли да изпие чашата с мляко? Защото всичко си спомням, а това съм забравил.

Просто и лесно
Дълга постеля на мека поляна –
черга от шарки на здравец и преспи.
Сутрин росата събирам във шепи.
Вечер люлея зверче на коляно.

Есен узрява след пъстрото лято.
Пролет лудее след дългата зима.
Утро след нощите вечно ще има –
просто и лесно е тук на Земята.

С радостни устни подсвирва езикът.
Славей повтаря и –
никакви хора…
Просто и лесно е щом не говоря,
щом не говоря,
ми идва да викам.

Време е восък и мед да се сбират!
Сладко по устните и вощеница.
Давам на слепия жива искрица,
ситост на гладни,
на немия – лира.

Ако запее, дали ще е песен?
Ако прогледне,
какво ли ще види?
Вик е стихът ми в седефена мида
в края на плажа през късната есен.

Зейнала, празна е, както в душата
вечер след празника на фараона.
Захар е пясъкът – сладка безформеност,
после пустиня,
пустиня и вятър.

Щом не говоря, ми идва да викам:
Прави правете пътеките!
Иде!
Идва отвътре.
Не в бисерна мида.
В себе си раждаме днес мъченика.

Той като мисъл без думи в главата
нови представи навързва в езика.
В мека поляна и камък пониква...
Просто и лесно е тук на Земята.