Цитати на NeDa

Антихимикът

За вроденото няма признание.
В епруветката всичко е ясно.
И пълзим в стъкленицата тясна
към ръба на високото знание.

Но когато над спиртника слънчев
поразклати Земята духа ни,
кой поет ще извика от хълма:
Виж, човекът се ражда научен!

Но от този момент на поява
той забравя,
забравя,
забравя...

Старите ни къщи
И дървените стъпала подгънаха коляно.
От връзка стар кромид отрони се сълзица.
Стрехата заболя, капчукът зеленяса.
Стената оголя - на вар и ситен пясък.
От къщата замръкнала на есенна поляна
в комина издимя душица на старица.

Замитана от вятъра, от паяци ревниви
запердена. Захлупена, неприветлива
тя цяло светло лято в тръните се гуши
да гледа крушата как ражда тъжни круши
и чак наесен тя видя, че не е крива,
че хората добри от нея си отиват.

Залостени с резета пазят си душите
в очакване неясно нещо да обичат.
Тъгата е сиротна мащеха на мрака,
която Пепеляшка да запее чака.
А там, на старите ни къщи, зад вратите,
от връзка стар кромид сълзи се стичат.

Триста тридесет и три хиляди турски кафета и татарски сосове, що за добри обноски! Искаш принцесата? Търси си я тогава, сто стрели вселенски, из гората. Като стане моя, ей богу, ще ѝ покажа аз на нея кой е цар Мхогомхого Хилядадвесташестдесетиосми!

От днес имам вече
нови панталони,
в джобчето ми дрънкат
семки и бонбони...

Ще запратя всички
рокли на тавана,
да не би да хрумне
някога на мама

пак да ме направи
галено момиче -
че де ще се дяна?
Ще бягам при чича!

Черньо и Писана
гледат от кюшето:
- Колко е порасло
в една нощ момчето!

Пуякът на двора
днес не ме закача...
Едни панталони
колко много значат!

Обич
Да споделим каквото ще споделяме,
да се излъжем, както ще се лъжем,
да се погледнем във очите и да кажем,
че беше хубаво, но и навреме свърши.

Да поседим, взаимно да се утешим,
да помълчим и малко да помислим.

Доволни бяхме, радвахме се - всичко.
Така, но ето, празникът изтече
и музиките на пирона окачихме:
да пометем, да се целунем - и напускаме.

Да споделим сега каквото ще споделяме,
да се излъжем, ако ще се лъжем.

Така сме мимолетни - виждаш, мили,
не стига време и за вяра, и за искреност,
ами в бедата да потърсиме убежище,
измамени в инстинкт и убеденост.

Да се прегърнем, всичко е наред.
Оставили сме чисто - пак добре.

Сълзи изплакани - сърце изплакнато,
любов изплискана и страст изнищена -
душа избистрена;

неоскърбителните думи не са утеха,
но са време,
което трябва да измине,
за да сме още по-спокойни.

Сега сме още по-спокойни.
Ще споделим: денят е слънчев,
което значи - идва пролет,
и засега това ще стигне.

всичко това аз го предизвиквам у нея, моето тяло, моето тяло е монетата, която пускат в нея...

кара ме да вярвам, че а) аз съм фантастичен мъж, б) ако по някаква причина не съм, тя пак е луда по мен

На младини живеем в очакване на едно друго бъдеще, на старини времето на младостта ни изглежда по-щастливо от бъдещето, което не е настъпило. Забравили сме колко безнадеждна може да бъде надеждата, колко непоносимо очакването.

Задължителното образование е най-добрият начин да се умножат редиците на глупците. Не принуждавайте никого да ходи на училище, или той сам ще се запише в училището, или ще мине и без него. Не давайте на хората задължителни права. Не им давайте нито права, нито задължения. Дайте им свобода.

Всички пътища минават през Медина дел Кампо. А тя прилича на дебела сеньора, седнала сред платото, простряла фустите си над равнината. По скъпия плат са изрисувани полетата, реките и градовете. Медина дел Кампо има четири фусти: една сива, друга бяла, трета зелена и четвърта златна. Медина дел Кампо пере фустите си в реките се преоблича четири пъти през годината. След това ги събира бавно.

Казваше се Силвестра и ѝ викаха Силве, тъй като в Мадрид не се употребяваха никога думи с повече от две срички.

Ако хората не забравят войната, ражда се много омраза. Ако я забравят, почва нова. Така казвали древните.

На мястото на стария достолепен дом сега стърчеше алуминиево-бетонна заплаха с множество внезапни ръбове, готови да посекат всяка сговорчива заобленост.

Човек храни птици. Като препъвателен знак срещу препускащите костюми. Не, само кротко възражение. Или питанка: накъде? Предупреждение за ограничаване ма скоростта, за път без изход...

"Най-скъпа Ева, страхувам се, че цял живот ще си остана аполитичен=асоциален художник, т.нар. индивидуалист, който изобразява лимони, пише приказки, колекционира странни предмети и ненавижда сдруженията. Звучи малко смешно, но така искам да живея живота си. А ако вляза в битка, ще бъде само за да ме оставят на спокойствие". Така пише през февруари 1949 г.

По мнението ѝ повечето деца "живеят в свят, където фантастичното е напълно естествено." - убеждение, което запазва и в следващите изявления относно естетиката си. Тази смесица е водещият принцип и в муминските книги.

Относно Полинезия. Наистина си права, че всеки човек е остров - красива и позволяваща доразвиване мисъл. Както и че свободата не се създава чрез външни действия, а чрез вътрешен процес, насочен към освобождаване на връзките ни, на нагласите ни към хората и предметите. Постепенно го проумях.

И искам, и ще бъда щастлива.

Паметта

Казвам ви: напразно търсите за някакви критерии.
Няма такива. Съвсем безотговорно трие,
съвсем безотговорно съхранява,
съвсем безотговорно подчертава.