Цитати на NeDa

Барбацуца се разтича из стаята, като с невероятна ловкост преобръщаше столовете и пейките.
- Много ми е дотрябвало да търся това Облаче! - мърмореше тя. - Какво е това Облаче? Влага, киша, празно място, нищо! Ох, дърта глупачка, с кого се захванах на стари години... С една хлапачка и с някаква си влага!

Доколкото познавам хората, никак не е лесно да ги измъкнеш посред нощ от леглата им. Ще се протягат, ще се прозяват, ще пъшкат. Само ние, облаците, без почивка се разхождаме по небето и денем, и нощем.

Какво си се лепнала като мъгла за блато!

Сплело ръце на гърба си, от единия до другия ъгъл бавно се разхождаше малко, дебеличко човече. Косите му бяха разрошени, а очите - безумни.
Това беше много известен учен - специалист по формата на палачинките. Бе посветил целия си живот на една мечта - да направи квадратна палачинка в кръгъл тиган. Беше правил безброй палачинки, купища палачинки и палачинчици, но сред тях нямаше нито една квадратна.

В този град богатството се определяше според това колко саксии с цветя има по прозорците.

Дългият ѝ нос беше накриво оседлан от счупени очила с нахлузена на едно ѝ ухо примка от канап. Изпод бонето ѝ стърчаха кичури коса, които напомняха перата на бяла врана.

Така е, защото хората са съвсем различни от нас, облаците. Кой знае защо, вие непременно трябва да имате покрив над главата си. А ако покривът е пробит и през него се виждат звездите, няма да се успокоите, докато не запушите всички дупки до една...

Такива дни има само през есента.
Вятърът сякаш се страхуваше да подухне, за да не докара случайно някое облаче-скитниче. Късните цветя стояха кротко, да не би случайно да разсипят листенцата си, които вече едва се държаха.
Котката Мурка седеше върху старите греди и слушаше тихата топла песничка на слънчевите лъчи, толкова тиха, че можеха да я чуят само котките.
из "Ученикът на Вълшебника"

Следобедът - бездарно светъл -
сияеше от три до пет.

Лицето ми се сгърчи в усмивка, засенчена от уплаха. Никаква рехабилитация няма да свали от него тази маска на ужасено веселие.

СПОМЕН ЗА ПРИСТАНИЩЕ


Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата...

ПРЕНАСЯНЕ

Зимно утро е, хората днес се пренасят,
камионът ги чака, шофьорът спокойно ругае
и товарят живота, диван, разтегателна маса,
а квартирата нова на другия край на града е.

Тук живяха шестнайсет години и четири месеца
с ореховата спалня, с креватчетата на децата,
гардероба трикрилен едвам го изнесоха,
там дано по-висока да бъде вратата.

Те са тихи в снега, а въжето се плъзга, усуква се,
после качват бюрото, хладилника, двата бюфета,
абажура, гоблен, тенекии със два сухи фикуса
и любов, намотана на стегнати сини кълбета.

Най-подир и последното е натоварено -
две кутии със снимки и мидички скъпи
и лепения два пъти чайник от сватбата,
и килима наследствен, разяден от стъпки.

Тъй... Шофьорът подръпва на якето ципа,
а децата с транзистора чакат на ъгъла
и жената отупва ръце и изхлипва
и се качва с мъжа си отгоре, и тръгват.

Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани...

нощта ще се измачка

ИЗНОСВАНЕ НА СЛЪНЦЕТО

На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.

Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.

Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.

Те стоят - и от колко ли време стоят -
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола - и бавно затваря вратата.

Зная също, че всичко в този храм, а и самия храм и неговото повторно възстановяване, е дело на дарения, на проявена християнска щедрост. Значи зад всеки видим предмет в храма, има невидима ръка, която го е поставила, ръка, която е била движима от вярата в бога, от любов към ближния и надежда за по-добър живот тук на земята и горе на небето.

Рачето
Ако нощес
бебе раче
в тъмната река
заплаче,
майка му -
какво да стори -
тихо го изнася
горе,
за да го приспят
вълните,
както пеят
под върбите.
После
слага го полека
в люлката -
тревица мека.

Светулка край морето

Люлее се сънно
вълна до вълната.
В маслината тъмна
е слязла луната
и сребърна люлка
заплита.

Не щеш ли,
светулка
отнейде далече
долита.

И там, на дървото,
със жълто фенерче
замига.

Тя още по пътя
реши, че ѝ стига
да бъде
най-малкото фарче.

Макар че
е малко,
то знаци ще дава
на всички моряци,
брега ще им сочи,
когато морето
бучи и клокочи.

Вятърчето

Пукне ли се пролет,
вятърчето прави
първия си полет.
А след месец само
изпити полага.
Трябва да покаже
колко му приляга
да лети, да вее,
както ветровете
веят от години.

Дават му оценка
старите роднини.

Пишат му петица,
щом като успее
да разроши птица
и цветче да брулне.

За шестица духа
вятърко, когато
шапката на някой
минувач търкулне.

Дядо на лювади,
Чува му се, тъпан бие, гайда свири,
Па отиде насред село,
загуби си двата вола,
в двата вола;

Яжте вълци,
двата вола, в двата дола.
Я ше водем си хорото,
И ше тропем сос краката.

дедо Христо