Цитати на NeDa

А ето ме и мене, мис Дневник. Рагледай ме. Не съм хубава, въпреки, че бих го желала, защото много обичам хубави хора. Наистина имам хубава коса, очи и уста, които харесвам. Но носът ми е ужасен, зъбите грозни, фигурата съвсем не е съвършена. Общо правя добро впечатление заради цветовете. За характера ми вие сами ще съдите - нали ще ми бъдете събеседница - или по-право аудитория? И тъй, довиждане до следния път, когато ще ми се прииска компанията ви. Не се обиждайте - нали затова ви създадох с печален нос и добродушна усмивка в ъгъла на устните - за да бъдете добра, непридирчива и скромна?
5 август 1936
Св,Константин

Родена на 22 декември 1919г. в София, България - надявам се, че знаете достатъчно добре география. Дъщеря на Мара Станишева и Григор Василев - и двамата са личности,за които може да се напише по цял един роман, но аз надали някога ще мога да го направя. Сестра на Ангелина Василева, личност високо уважаема и също крайно интересна за наблюдение, на Христо Василев - една великанска чернотия в момента,и на Григор Василев младши - малкия Бенжамен на семейството, много симпатично и много разглезено хлапенце. Внучка на Христо Станишев-единствения истински християнин, когото съм виждала в живота си, и на Евка Станишева - една чудесна аристократична баба с всичките почти качества и недостатъци на аристокрацията, но една вълшебна бабка в края на краищата. Племенница на Кольо Станишев - любим,много умен вуйчо, и на Вена Станишева - обичана, ужасно жива и енергична леля. Татовите родители са умрели и не ги познавам.Много съжалявам за баба Весела, чието име нося, защото казват, че е била чудесен човек.

И тъй, мис Дневник, вие сте една скромна госпожица с тъмни очила (защото сме на море и слънцето е много силно), с дълъг, печален нос, добродушна усмивка в ъгъла на устата и чорлави коси (абсолютно необходимо, за да имаме нещо общо и да ви казвам и "скритите" неща). Аз ви правя дълбок поклон и ви се представям:-Весела Григор Василева, седмокласница в проект, "Весела" за Росица, Дора, Жени, "Веса" за Лили, Хари и целия клас, "Веселушка" за баба и мама, когато са в добро настроение или ще ме помолят за някоя услуга.

Вдясно едното крило на хотел "Бока ди Леоне" стои като декор, пресечен по средата от матовите стъкла на стълбището. Сенките на площадките бележат по стъклата градусите на този огромен термометър.

из "Господин Мюнстер"

Без любов светът би загинал по-бързо, отколкото ако престанат да се раждат деца, защото на половината от човечеството ще липсва подхранването със сила, този дар живот, който му дава другата половина. Една всеобща анемия би накарала жените да залитат, би ги направила още по-бледи по-нежни, отколкото са, би ги повалила постепенно на земята и превърнала в килим от мъртви листа.

из "Господин Мюнстер"

- Аз обичам дъха на провинция - казах на Върджиния.
- И аз. Но провинцията си отива от този град. Аз съм родена тук, а по улиците срещам хора, които не познавам.

Някъде по улиците на Сиатъл разпилях способността си да се възхищавам от други градове, както и тръпката от отпътуването - в каква да е дестинация, просто нанякъде .. И с едри шепи загубих средствата на прозата.

Така и никой нищо не попита. (Току-що употребих тройно отрицание. В нашия език и четворно е граматично. Английската граматика позволява само една отрицателна дума. Сякаш и езикът ни предразполага да се наотрицаваме на воля.)

Вятърът, който минава през боровите игли, се пресява и превърнат в нишки, свири жаловито... В тази градина... боровете, средновековните дървета, феодалните дървета образуват една стройна тевтонска стража и на земята между сенките на техните стволове, разстлани по килима от ръжда, слънцето си пробива път на ивици.

Човекът е несправедлив. Или по-точно неспособен да обходи живота и да го види от всички страни. А гледа живота, както гледа луната: само от осветената страна.

Намери отново цвета на своята тъга, дъха на своята самота, вкуса на своето нещастие. Когато нещастието стигне до такова съвършенство, то придобива формата на щастие ...

От цяла седмица вали, вали.
Като сподавян три години писък.
Липите заприличват на върби
и клоните им се докосват ниско.

Над мене се отцежда тишина,
ритмична като капки по стъклата.
И писъкът расте като вина,
като купчинка прах ... И няма вятър.

Провинциална гара

Годините въртят се като мелница,
часовникът отмерва повторения
и нощи се редуват с понеделници
на вечните си две работни смени.

И никой не изтръпва от очакване,
не стиска пръсти - за молитва сплетени.
А мислят - в отминаващите влакове,
че тъй живеят само боговете.

Старицата

Подскачат вените набъбнали, иглите,
терликът сив като мишле подскача.
И никаква тъга в очите, нито ситост.
Тя плаче и се смее, както плаче.

Тъй дълго на миндера е седяла,
че червеят как скърца не дочува.
Години кюнецът е чер, вратата-бяла:
и вечността такава ѝ се струва.

Земята е гира, висяща на моите глезени.

Благодаря ти за среднощното ми отчаяние
и за това, че мръзнах в предверието на света ти,
докато проумея
колко ледовете са красиви.

Загаси, Господи,
този безсмислен фенер - луната!
Моят любим е далече.
В одимените му стъкла
мислите ми се блъскат,
а се сипят
крилата на пеперуди ...

Тихо и самотно,
без да стъписва въздуха,
котката пресича пътя по посока залеза.
Козината ѝ е с цвят на свечеряване.

В дълбочината на нощта
захвърлените мисли си клокочат.
Циганките мият тротоара.
Сънят разтваря и синчеца на утехата.

Имам работа... работа, която не мога да отлагам... Да, работа, много сериозна работа, много важна... Защо мислите, че само вие имате сериозна работа, важна работа?... Вие самите разпространихте този слух и то пак за да се защитите, пак заради онази преграда между нас и вас... И докато вашето наричате работа, нашето наричате игра... Но вие знаете, разбрали сте, че тази наша работа е много по-сериозна, много по-важна от вашата и че тя ще преобрази света, ще извърши революция, и ви е страх ...