Цитати на NeDa

Ставаш мрачен и затворен, като черен чадър, предвещаващ дъжд.

Вратите ни причакват да ни препънат с прагове, прозорците - да спуснат пред погледа ни пердета.

Защото любовта иска да бъде навечерие, очакване, копнеж. Любовта иска да бъде утре, още повече. Протегнати мисли и жадни ръце.

Дефилето преди София. Свирката на влак промуши планината и излезе от другия ѝ край.

Мълчание като опната кожа на тъпан ехти в ушите ни проглушително.

Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.

Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.

Бях клонче, а несетно станах корен. И все забравям това. И току се протягам към слънцето да разцъфтя. А аз трябва да си остана долу, в мрака под земята, да храня, да поя със сокове крехките, жадни мои клончета.

В огнената сърцевина на деня - в зенита - е забита птича песен. Чучулигата от своята звънарня вдига по-високо деня на крилете си.

Стъпки разплискват тишината. Щурците в тревата се плашат и замлъкват.

Смисъл ... Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувстваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл - няма смисъл. И според това кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина...
Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се радваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.

... въдвори очилата си в трапчинката на носа.

Може би спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението.

Устни с дъх и вкус на първи череши.

Завтекох се към прозореца. На въженце, изпънато до отсрещния балкон на свадливите съседи, бях окачила да съхне твоята риза, която бях изпрала скришом, докато те нямаше. Ризата, яхнала вятъра, препускаше с отворени за прегръдка ръкави към простора над града.

Смехът ми се пръсна на искри като духнато глухарче.

Като че ли вече не мога да се разсипя в смях.

Покатерих се на рамката на прозореца и вместо перде, окачих единствената си рокля. Както бях вдигнала ръце, за да я закрепя, ти пак надникна през вратата. За трети път се бе върнал тичешком. Като че ли едва сега бе осъзнал огромността на постъпката ми. Очите ти ме грабнаха и ме понесоха из стаята с ликуване.

- Отивам във вестника.
- Чао.
Правех две-три крачки в коридора и гласът ѝ ме застигаше, както се опасявах:
- Дино.
Връщах се.
- На обяд тук ли си?
- Да.
- А на вечеря?
"А на вечеря?" - Боже мой, колко наивно голямо и в същото време мъничко желание се съдържаше в този въпрос. Тя не молеше, не изискваше, просто се осведомяваше.

Беше се озовал на Парк авеню в Ню Йорк, посред най-огромната човешка гора, сред страховитите секвои от стомана, стъкло, воля, злато, лед и диаманти. В шпалир от двете страни на булеварда се редяха стъклените призраци, затъкнати в небето.