Цитати на NeDa

Но - без мен! Аз не съм бедуин за онези пустини,
дето клаксони цвилят и гнойно бълбукат мотори...
Ще издишам кафявия въздух, когато отминете,
и ще тръгна полека назад - към битийния корен.
Ще вървя тихомълком, далеч от гонитбата луда.
А защото баща съм, каквото и с мен да се случи,
аз не мога да скръстя ръце, трябва пак да се трудя
и ще правя шосета за мравки, канали за ручеи.

из "Екогласно отклонение"

Към щуреца

Тече мелодията твоя, тъй както всякога е текла,
и покрай юлски коловози, между изпръхнали треви
пресича жълтите стърнища безименната ти пътека
и кой я знае накъде върви.

Ако се бе родил в мравуняк, би живял
щастливо като в рай за глухонеми -
кой би посегнал там заслужения дял
от общата вглъбена тишина да му отнеме?

из "Роденият поет"

Фрагмент

Тъй сляпо в прелестната си игра,
детето стъпка мравката случайно.
Животът крие в своите недра
безцелна смърт подобно нежна тайна.

По-малко говори,
по-малко говори
и ако можеш - истината само!

из "Между два разговора", на Веселин Тачев

Шепнешком в нощта

- По тези хълмове звънливи какво събираш, лунатико?
- Ей тук едно щурче се счупи, а утре ще ми трябва цяло.
- Там свършва пътя, спри, нататък не е прекрачвал още никой!
- Звезда е паднала в тревите и ще я сложа за начало.

Значителното е край нас, размесено с подробности,
и никакъв херолд не възвестява неговото идване.

из "Паметна плоча"

По всички сцени - с мъртви устни,
един неразгадан от нас датчанин
лежи. Завесите са спуснати,
останалото е мълчание...
Нима това е краят?
Лъжат
провинциалните актьори!
Той трябва да се вдигне, той е длъжен
да съедини разпадащата се история.
Защото оня стар въпрос все още
разтърсва атомните здания.
И принцове се лутат нощем.
И цялата земя под тях
е Дания.

Той не се провиква от хълмовете на големите теми ...
Авторът донесе своите първи стихове от една голяма равнина. Нейните сеитби го бяха научили на обич и надежда, нейните пътища му бяха дали жажда и порив.
из предговора на Иван Давидков

19 февруари, пред паметника на Левски

Плач на траурни гарвани
смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
големите думи
недостижими
за малките хора.
А къкринският трънен венец
ти прилича...
Ти си предан,
предаден,
обесен
и стоиш със гранитно величие
в тази нощ,
в този град,
в тази песен ...
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста -
просто няма
къде да избяга
от очите ти
поп Кръстю.

Посвещение

Там, където с въображение не се достига,
се отива със просто вървене.
И най-пъстрият сън, и най-странната книга
не са по-хубави
от нещата обикновени.

Хляб за гърлото, билки за раните
зреят могъщо и светло в земята.
Защото тя е, която храни
корените на чудесата.

Докато над стихове
стоим мъчително
(не стоим, а тъй ни се струва),
незабелязано за очите ни
всичко край нас пътува...

Ако не се отровим с оптимизъм,
ще надживеем
края на света.

1962

Всичко ни разделя.
Цъфне кокиче - строим барикади.
Задуха вятър - митинги около парламента.
Няма вода - шествия със свещи.
Падне дъжд - рок-концерти на протеста.
Сякаш не сме учили друго действие.
Само разделяне.
Разделя ни обесването на Левски, разделя ни и честването на Ботев.
Разделя ни Каравелов, разделя ни и Караджата.
Разделя ни Гео Милев, разделя ни и Вапцаров.
Разделя ни президентът, разделя ни и царят.
Разделя ни, ако е сряда, разделя ни и ако е петък.
Няма нещо, което да не ни разделя.
Футболът ни обединява, докато бием.

из "Вторично подивяване"

Песен за петната по слънцето

Слънцата се раждат чисти. Както и хората. И това слънце, в началото, когато изгряваше беше ослепително чисто и ярко.
То пламтеше с неудържима сила и се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.
- Отдавна не сме имали подобно слънце!
- Изключително слънце!
- Ето, това е слънце! - казваха хората.
Така се говореше. И се пишеше.
Но слънцето достигна зенита. Спря там, чисто и алено, а после започна да слиза полека надолу.
Залязваше.
- Това слънце още в самото начало беше съмнително! - казаха.
- Какво ти съмнително, направо си беше ...
- Съмнявам се дали изобщо беше слънце.
- И чие?!?...
И започнаха да се разправят едни работи за слънцето... Най-различни работи, от тези, дето си ги знаем.
Дето се говорят при залез слънце.
И се слагаше петно след петно върху слънцето.
А на другия ден слънцето отново изгря.
То беше залязло съвсем естествено, само за вечерта, и изобщо не мислеше да залязва в онзи смисъл.
Изгря, но с петна.

... за малко да пропусна да отгледам пролетта! ... Докъде би стигнал светът, без поне малко късмет, безметежна забрава и добро настроение! А пролетта е точно това ... Така де, за да поиска което и да е нещо да се роди отново, му трябва една голяма доза смях и абсолютно щур оптимизъм!

- Първото, което трябва да помните, е: защо се биете! Боят е загуба на много енергия! Енергия, която може да бъде използвана другаде… В музиката например… Тази енергия е нещо много ценно и трябва наистина да си струва, хиляда на сто, за да бъде дадена в бой! Когато се биете, трябва да знаете какво точно защитавате и заслужава ли си то да го защитавате! Битката започва и завършва в душата и ума…

"Веднъж жълтата луна слязла ниско на земята… Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.
Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна… Нали така?
Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.
- Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.
- Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият магьосник.
Зарадвали се хората… Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същинска луна!
- А сега затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник.
Затворили хората очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!
Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!”

Приказка от господарство Горицвет

Земята спомена - това ли е
тоз тягостен и мрачен свят,
който луната само осветява?

Той е най-плътното, най-тежкото кълбо
от всички, що в пространството се реят.

Кажи, там никога ли слънцето не грее?

Естествено, че грее слънце там,
ала не винаги ...

из "Игра-сън"

Ротмистърът: Да, аз плача, макар да съм мъж. Но няма ли мъжът очи? Няма ли мъжът ръце, органи, усещания, мисли, страсти? Не живее ли той от същата храна, не го ли наранява същото оръжие, не зъзне ли той и не се ли стопля от същата зима, от същото лято като жената? Ако ни убодете, не пускаме ли кръв? Ако ни гъделичкате, не прихваме ли да се смеем? Ако ни отровите, не умираме ли? Защо един мъж да не може да се вайка, един войник да не хлипа? Защото не е мъжествено. Защо да не е мъжествено?
из "Бащата"