Цитати на NeDa

Ами да, вие, писателите, художниците и прочее, отчаяно се трепете да измислите най-абсурдни и завъртяни новости, та дано блеснете, но публиката ви оредява и губи интерес. Все по-малко хора ви слушат, все по-малко. И извинявай за откровеността, но един хубав ден площадът пред вас ще се окаже съвсем празен.

Това е сериозният недостатък на Рая: че вече няма надежда.

Защото дивна е властта на пустините на Ориента, направени от камъни, пясък и слънце, където дори най-тесногръдият ще проумее собствената си нищожност на фона на необятното Творение и бездните на Вечността, но още по-могъща е пустинята на градовете, направени от тълпи, врява, колела, асфалт, електрически светлини и часовници, които вървят заедно и произнасят в хор една и съща присъда.

Но родителите се заблуждават най-лесно; те виждат само това, което искат да видят.

Тайната на добрия живот е да правиш всичко възможно най-добре. Дори ако работата ти е просто да изхвърляш боклука, изхвърляй го със съвършенство.

Когато в стаята има невидим слон, няма начин от време на време да не се спънеш в хобота.

Знаеш ли, планувам да създам цяла поредица с нашите празници - Гергьовден, Трифон Зарезан, гроздобер, лазаруване, селския панаир. На огромни платна, големи като Нощната стража на Рембранд. Искам да предам средновековният унес на моите земляци. А сватбите, Господи! Родопските сватби - сценография в цветове и звуци!

Лятото се напълни със слънце, насити се на синьото и зеленото, събра сладост и започна да ферментира. Септември е време на сладостното отмаляване и на успокояващото прохладно опиянение, неусетно като полъх, едва разместил пердето на прозореца - време за опитомяване на спомени.
из "Оставайки там"

Един тих следобед на малкото останали пусти пясъчни ивици. Не казвам плажове, защото плаж се свързва с много хора, които не разбират морето като огромен разум, при който се ходи на поклонение, а като място за консумиране.

И така поехме ние в мразовитата софийска нощ, двама приятели с
един горещ радиатор. От време на време спирахме, топлехме се на радиатора и продължавахме в нощта. И в този момент разбрах, че никъде по това време в света няма двама такива човеци. Да вървят така в зимната нощ и да си носят горещ радиатор под лунната светлина. Казах му го. Започнахме да се смеем. Постепенно смехът се превърна в сняг, а ние - в две малки отдалечаващи се точици от двете страни на топлината.

Ако някой те е видял, те има.

"Една живопис опростена е винаги живопис дълбока."
проф.Цено Тодоров, преподавател на Златю Бояджиев в Художествената Академия

Най-добре е да се изживее зимата на село. Само на село тишината се чува осезаемо. И в синия скреж, като в някаква мека магия, потъват всички човешки шумове, пък и тези, които природата произвежда. След като снегът погълне шумовете, къде отиват те не зная, но съм виждал, как сойките дори млъкват, когато земята побелее. Стоят те сгушени на някой клон, доколкото е удобно на клон да се гуши човек. Стоят си те гушнати и мълчат. Тъй като са гушнати, раменцата са им по-високо от главите и сякаш те постоянно и на всеки евентуален въпрос отговарят - не знам. И тогава именно, като един Чарли Чаплин повдигат раменцата си, които са всъщност облите крайчета на крилете им. Снегът си стои, нищо не прави, само все повече се трупа и поглъща шумовете.

Когато си на прозореца

И веднъж, както си стоях на прозореца, чух този звук. Чух съсъка на тетивата. И разбрах, че съм улучил някой друг, който също стои и гледа през прозореца. Улучил съм бабичка, която стои и гледа през прозореца. Гледа тя досущ като кaпитан на мостик и също като него иска да види земя. Но никога няма да види бабата земя, защото къщата ѝ никак не се движи.
И тя само улици, хора и безразборно движение ще вижда, но истинска земя - никога. Taкaвa, дето да ражда, искам да кaжa. Но все си мисля, че някой път от много взиране на хиляди самотни бабички ще се чуе тътен и грохот. И тогава ще потеглят безброй градски къщи и хиляди етажи от измислени панелни апартаменти. Ще потеглят те към селата и като щастливи капитани бабичките ще акостират на земята, която винаги са искали да видят. Ще вържат те със забрадките къщичките за някое дърво и като тежка котва ще им падне камък от сърцето.
И веднъж завинаги ще останат те при тяхната земя.
При тяхната си Амepикa.

Цял живот са пътували бабичките зад прозорците това дълго и невъзможно oколосветско пътешествие, за да се върнат пак там, откъдето са тръгнали.
Но няма да има топовни салюти и радостни посрещачи. Защото друга е традицията за посрещане. За такова посрещане.
Ще се наредят близките и ще посрещат акостиралите бабички пo стар български обичай с варено жито и бонбони "Лакта". Ще си спомнят те за дългото пътуване, а мъжете неловко ще пушат в другата стая. Ще пушат, ще пушат и нищо няма да казват. Защото изсъхнали са думите и като стара врата скърцат те. Само вятърът от време на време ще блъсне вратата и ще разпилее белите пердета като платна на ветроход.

Необикновени мартеници

Лютеницата на масата сервирана
каза важно на закуска отзарана:
"Ако има тук и бучка бяло сирене,
с него вкусна мартеница аз ще стана."

От хладилника пък ягодата замразена
се намеси скромно със добавка кратка:
"С малко беличка сметана върху мене,
аз ще се превърна в мартеница сладка."

Нали казват, че ако сутрин чуеш камбана, значи си жив.

Бела речка няма нужда от църква, тя е църквата, камбаната е отгоре, а селото е църквата, казва с любов нашият свещеник - отец Георги.

Обстоятелствата и декорът са без значение. Идва един ден, когато това чувство на празнота и угризения ви залива. После, подобно на отлив, се отдръпва и изчезва. Но след известно време пак приижда, а тя не е можела да се освободи от него. Също както и аз.

Случва се така, че някоя вечер, заради нечий поглед, изпълнен с внимание, човек се опитва не да предаде опита си, а по-скоро да сподели известни случайно стекли се обстоятелства, свързани с невидима нишка, която има опасност да се скъса и която наричаме живот.