Цитати на NeDa

"Веднъж жълтата луна слязла ниско на земята… Била толкова жълта и слязла толкова ниско, че хората я помислили за пита кашкавал и я изяли сладко.
Хубаво, но после ги зачовъркало съмнение. Разтревожили се хората, защото ако луната се е превърнала в пита кашкавал, то нещо друго трябвало да се превърне в луна… Нали така?
Мислили, мислили хората, но не могли да измислят нещо, което да превърнат в луна.
- Трябва ни съвет от мъдрия магьосник! – решили хората и вкупом тръгнали към колибата на магьосника.
- Щом луната е станала на пита кашкавал, то някоя пита кашкавал ще стане на луна! – рекъл мъдро мъдрият магьосник.
Зарадвали се хората… Издоили мляко от козата, а после извъртели една блестяща пита кашкавал – същинска луна!
- А сега затворете очи да извъртя и аз една магия! – казал им мъдро мъдрият магьосник.
Затворили хората очи, а щом ги отворили, видели, че всичко си е отново на мястото: луната си била пак луна, а питата кашкавал – пак пита кашкавал!
Оттогава всеки човек се чувства мъничко магьосник, защото знае как точно е направена луната!”

Приказка от господарство Горицвет

Земята спомена - това ли е
тоз тягостен и мрачен свят,
който луната само осветява?

Той е най-плътното, най-тежкото кълбо
от всички, що в пространството се реят.

Кажи, там никога ли слънцето не грее?

Естествено, че грее слънце там,
ала не винаги ...

из "Игра-сън"

Ротмистърът: Да, аз плача, макар да съм мъж. Но няма ли мъжът очи? Няма ли мъжът ръце, органи, усещания, мисли, страсти? Не живее ли той от същата храна, не го ли наранява същото оръжие, не зъзне ли той и не се ли стопля от същата зима, от същото лято като жената? Ако ни убодете, не пускаме ли кръв? Ако ни гъделичкате, не прихваме ли да се смеем? Ако ни отровите, не умираме ли? Защо един мъж да не може да се вайка, един войник да не хлипа? Защото не е мъжествено. Защо да не е мъжествено?
из "Бащата"

Затова се ограничих до една-единствена обстановка на сцената - и за да постигна сливането на персонажите с обкръжението им, и за да сложа край на лукса при декорите. Щом обаче е налице една обстановка, тя трябва да е съвсем достоверна. Ала няма нищо по-трудно от това, една стая на сцената да прилича на истинска стая, независимо колко е сръчен художникът на театъра в изрисуването на вулкани, бълващи лава, и на водопади.
Дори да се налага стенните ѝ да бъдат платнени, крайно време е по тях вече да не се изографисват кухненски рафтове и посуда. Има толкова други условности на сцената, в които се изисква да повярваме, че може поне да ни се спести усилието да вярваме на изтипосани тенджери.
из предговора към "Госпожица Юлия"

Животът не е дотам идиотски математически, че само големите да изяждат малките, напротив, също тъй често се случва осата да убие лъва или поне да го влуди.
из предговора към "Госпожица Юлия"

Слънчогледия
Стада от тъмни облаци не мътят
небето - синият му вир сияе!
И както в утрото поел е пътят.
до вечерта ще прекоси безкрая.
Пак пишат чудновати пътеписи
в прахта немирните пети момчешки.
Един велосипед във златни спици
ги следва и поправя всички грешки.

Самотен пленник на жита безбройни,
изпраща своя ален поздрав макът,
а полкове от слънчогледи стройни
със жълти шапки отдалеч му махат.
Тук слънцето е генерал на тази
най-дружелюбна армия, която
стои на пост в полето, за да пази
луничките по бузите на лятото.

Приказка за лайкучка и маргаритки

И тъй, имало едно време две времена:
свилено за царкини, ленено за слугини.
Слугините шетали с ожулени колена,
царкините пробвали новите си кринолини.
Ако рекà, мога царкините да ги нарека
маргаритки например, те нали са порасли
не на гола поляна или в селска лъка,
ами са глезени ... още от детските ясли.
Градински госпожици, ах, красиви цветя,
на сватби ги канят и ги ухажват по балове!
А ето лайкучката, цвете-слугинче е тя,
не смее дори да сънува за брошки опалови.
Каквато е свита и дивичка, нито веднъж
не се е разхождала с принц по алея.
Ала закиха ли малкият принц подир дъжд
и затресе ли го ... мигом си спомня за нея.
Маргаритките си стоят, а тя тръгва пеш
и отива, и с чай го лекува, по обичая.
Да си призная, аз съм ѝ почитател горещ,
откакто бях малък и болен, и пийнах от чая.

Булевардите вече са скучни
а и букварите са прочетени.
Нищо ли няма да ви се случи,
шумолящи момичета,
шумни момчета?
Ще се случи!
Какво? Не гадайте,
а елате, побързайте, моля ви!
Забравете си шапките в стаите,
захвърлете си черните моливи.

Впрочем, цветните ги вземете ...

Опитвах се в същото време да не загубвам нишката на моята инвентаризация, да не пропускам нищо. Така че след няколко седмици можех да прекарвам по цели часове само като изброявам онова, което се намираше в стаята ми. По такъв начин колкото повече мислех, толкова повече незабелязани и забравени неща изскачаха в паметта ми. Тогава разбрах, че човек, който е живял макар и само един-единствен ден, би могъл да прекара без мъка и сто години затвор. Би имал достатъчно спомени, за да не се отегчава.

Малко по-късно дойде Мари. Обърнах се, за да я гледам как идва. Лъщеше цяла от солената вода и беше отметнала косите си. Легна и се прилепи до мен и двете топлини - на нейното тяло и на слънцето - ме приспаха.

пред буря

лятото си я присвоява
опушва миглите ѝ с перце от сврака
рисува устните с връх на коприва
докато най-младият рибар завързва лодката си
с бляскав косъм от нейната плитка
тътен продънва небето сияйно
и африканският вятър сироко преобръща
талази зной по сухите ѝ глезени...

тук
е дълбока провинция тихо място в този смисъл по-
голямо от най-големия град...
тук хлябът в чугунените печки е истински и все се
намира някой да те обича

разходка

царевици опънати като факли
в нивите край реката и тикви цигулки
облени от светлина
полегнали като принцеси изваяни
от черните пръсти на някой селски Амати...

***
после през двора премина баба ми
слънцето я прониза с тънка рапира
роклята ѝ стана прозрачна
светлината течеше през нея като въздушна река

старецът на брега
...
седи старецът очите му две бездни
в едната се хвърля белоснежен делфин
в другата кораб презокеански
и потъват изчезват безследно
в бермудския триъгълник
на застиналия му поглед

сенки

пек
фурна е лятото скалите се цепят
водата е солена не утолява
змии се вият свиват гнезда мътят камъни
сянка на пеперуда оживява пейзажа
птиците са накацали в облаците на хладно
пият дъжд направо от бъдещето

един приятел да срещна да си кажем две думи
е повече
отколкото да науча всичко за света
без той да ми каже и дума

единицата мярка за светлина е любов без причина

Йоел се замисли, сякаш подбираше думите си с пинсета.

Говореше гладко, сякаш рисуваше картини с думите, описваше хора и места, използваше езика така, все едно бе молив.