Цитати на NeDa

Любовта в моите стихотворения е почни еднаква по недостижимост с морето и може би затова аз непрекъснато се движа в две огромни измислици: морето и любовта.

-В такъв случай увеличила ли се е вашата критичност и самокритичност?
- И едното, и другото - в безобразен мащаб. Почти ми пречат. Вече не мога да чета някои нови стихове.

Иван Пейчев, в отговор на въпрос от интервю на Михаил Неделчев, 1966

Целият вид на Иван Пейчев излъчваше повече поезия от всичките му стихове. Той самият беше произведение и въплъщение на поезията. Висок, тънък, накуцващ като Рембо, дългокос, безработен и непрактичен, той олицетворяваше тая безполезна магия, наречена поезия.
... В него имаше и някакво несрещано съчетание на бруталност и нежност, дързост и мекота, разпуснатост и стеснителност.
Тончо Жечев

поезията не допуска бъбривост
Божидар Кунчев

Светът е обширен,
деня – необятен и светъл.
Ти нищо в размисъл
самотна не ще разрешиш.
Измий си в росата
предутринно хладна лицето,
с големия вятър
косата си буйна среши.

Тръгни без посока
по някой от дългите пътища,
върви под небето,
където те той поведе.
Голотата си прелестна
там пред тебе гората напъпила
ще разкрий, за да станеш
във миг и мъдрец, и дете.

Самотността е страшна -
тя притежава отвратителното свойство
да подменя
дори самия теб...

О, как съм уморен!
О, как мечтая
да се завърна
някъде
при някого,
една спокойна часа
да изпия,
в един спокоен поглед
да потъна
и вече никога да не
мечтая
за своето завръщане!

С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотилии,
не пътувай, мой нежен Колумб,
Истинските тъжни
и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

Върни се в светлината на деня,
не може да се съществува
в оная територия на ужаса,
създадена от теб.
Уверявам те - не може да се съществува
без топлите, големите ръце на хората,
без намеренията им,
с които ти не си съгласен,
без техните морета -
най-после ти разбра, че те са техни -
и без тях
ти ще съществуваш само
в оная територия на ужаса,
създадена от теб.
Заклинам те,
върни се в светлината на деня
дори и ослепял,
върни се.

Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсното доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.

Дали ми вярвате или не, за мен няма никакво значение. Разказвам ви го заради нуждата да си говоря, а не защото ми трябва нечие мнение. Защото аз съм съвсем наясно къде бях онази сутрин: в Града на всички градове, в онзи град, в който живеем всички ние, когато от улиците му изчезнат призраците, когато бледата зора освети единствено това, което наистина съществува.

Усещах страх и малко се поколебах, преди да изляза от колата; после отново взех да уверявам себе си, че всичко е плод на обтегнатите ми нерви - все пак по-лесно понасяме мисълта, че нещо с нас не е наред, отколкото със света ...
из "Градът, зазоряване"

Дали разпознаваме щастието в мига, когато ни спохожда, колкото и краткотрайно или продължително да е то, или ни се явява само като спомен едва когато заплуваме по Стикс ...

Защото проклятието на човешката съдба е в това - хората да бягат от всичко, което е важно за тях и ги засяга, да бягат в незначителното. Истината има мрачен, глух и застрашителен звън; лъжата е тази, която подрънква весело и гали ушите ни.

Човек може да умре, а често и умира, много преди тялото му да се разпадне и сърцето му да спре да бие; сърцето още бие, тялото приема храна, но смъртта го е завладяла изцяло и само един мъртвец - не в метафоричния, а в истинския смисъл на тази дума, защото в метафоричния, както добре ни е известно, тя се отнася за всички ни - крачи по света.

снегът се усилвал, от високите яки на преспите вятърът дърпал тънки кончèта и ги разплитал докрай, но те се оплитали зад гърба му другаде.

заради снега, заради хлъзгавото, заради ранното смрачаване колата като сляпа протягала пред себе си дебелите и светли бастуни на фаровете, те опипвали пътя ѝ напред, колата се опирала на тия бастуни и се движела наистина не по-бързо от сляпа.

Филип потеглил и снегът пак започнал да каца на бели мухи по предното стъкло.

Писането не е наказание, то е божия благословия, подарък, пиршество на мисълта, бал на асоциациите... В писането е светът - малкият и големият, вътрешният и външният, истинският и измисленият... От писането човек пораства, сетивата му стават разстояния и години, деянията му стават маршрути на успеха или неуспеха, чувствата му се приравняват към едно същество с милиарди тела и чувства - човечеството...

Неусетно се озовах в парка, всъщност една по-голяма градина, една такава симбиоза от липи, спотаени пейки и целувки.