Цитати

Мощното "ура" стихна. Канонадата се задави. Един непотребен шрапнел се пръсна над гората. И ние чухме великото безмълвие на сечта.

Пожарът на залеза се разля над него, малинов и неправдоподобен, като приближаващата смърт.

И ние се движехме срещу залеза. Неговите кипнали реки се стичаха по извезаните пешкири на селските ниви.

Вечерта ме загърна в живителната влага на здрачните си чаршафи ...

Никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точката, поставена навреме.

Никой в света не чувства новите неща по-силно от децата.

Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така,когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни ... Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно?

Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да.

Тогава за пръв път в живота си почувствах, че бремето на личното щастие е по-тежко от бремето на мъката - в беда винаги остава надеждата за нещо по-добро, а тук всичко се беше сбъднало изцяло и докрай и новото, което трябваше да последва не се виждаше, понеже времето спря на тази най-висока точка на хубавото, по-хубаво от което вече не можеше да се очаква. Всичко беше така, както си го предчувствах: искаше ми се да закрещя и сега знам защо самотният дивак е надавал продължителен победен вой, когато е имал късмет в лова или при схватка с врага - виел е не само от ликуваща радост, но и от страх, че сам не може да я понесе, то е било вик за помощ.

- Мигар не ме обичаш? - себеосъдително каза Ирена. Беше като побъркана. Не можах да потисна онова, което нахлу тогава в сърцето ми - страх за нея, болка на обида за себе си ... лошо чувство за нещо си и моята готовност цял живот да я срещам ей такава - жалка, налудничава, безкрайно любима, моя нежена-жена.

Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

Дъждът ми отне сълзите и аз си тръгнах, придружаван само от него.

Не се доверявай на този, който се доверява на всички.

Три глави мислят по-добре от две, особено ако третата е моята.

От израненото лице, което беше мъка да гледаш, се подаваха огромният, невредим нос, две уши като усилвателни антени и очите на обезсърчена мишка.

Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.

Тя ми отправи една прекършена усмивка, пълна със страх и самота.

Дъждът шибаше лицето й, отнасяйки сълзите и гнева.

Видях го да се отдалечава по Гран Виа, една скица на човечец, загърнат в сивия си шлифер, който пърхаше на вятъра като прокъсано знаме.

... животът си лети, особено тая част от него, която си струва да се живее. Чухте вече какво ви каза свещеникът. Докато го зърнеш, вече е отлетял.