Цитати на NeDa

Аз нямам портрет сега, но съм малка като Орехче и Косата ми е щръкнала като Бодлите на Кестена - и очите ми като вишновка в чашата...

Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.

Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.

Ако векове те чакам -
с пръсти ще ги броя -
докато паднат пръстите -
на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.

превод : Цветан Стоянов

Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне -

и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете -
човекът го усеща.

превод : Цветан Стоянов

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал ...

превод : Цветан Стоянов

Налей ми залеза в стакан ...

Пиши ми колко ноти стигат
на тръпнеща в екстаз Авлига
сред неми дървеса -
де Костенурката отива -
с какво Пчелата се опива,
пирувайки с Роса!

Кой слага под Дъга подпори,
кой впряга хрисимите сфери
в хамут от синева?

превод Миглена Николчина

Плачът е нещо незначително -
въздишката - е нещо дребно.
Но от товаря им натрупан
човек умира постепенно.

превод : Цветан Стоянов

... най-трудно прощаваме на родителите си.

Изумяваше ме това колко безсимптомни могат да бъдат пъклените тайни на душата.

Вечер, в някоя от позлатените от самота, препълнени зали на Версай, Луи XIV разглеждал своите весели оранжеви стъклени топчета... Макар да бил всичко (а държавата - нищо), той не можел да бъде дете.

И не ще си умра в кревата
пред нотариус, лекар и поп.
Дупка някоя непозната
ще ми е буренясал гроб.

Не виреят цветя у мен.
Хубостта им е някак рехава.
Постоят ден-два и вехнат.
Не виреят цветя у мен.

То и птици не кацат тук.
Само над покрива ще преминат,
а след тях — мъничко перушина.
Даже птици не кацат тук.

Само книги си имам аз.
Осем реда дебели книги.
Вековете текат като лиги
от тази осемчелюстна паст.

Купих ги от един стар букинист —
дрипав, грозен, полусакат,
търгуващ край гробището — отзад.
Купих ги от един стар букинист.

За осем талисмана против уроки и всякакво зло трябват: по-малкият кръг, описан от водно конче на повърхността на водата; нежността на цветен прашец между два пръста; двойна надежда; снежинка, спуснала се на дълги мигли; ухание на бабина душица в ноздрата; която и да е част от дъгата; песни на щурци по желание; къдрица дим от домашно огнище; полет на сокол, докъдето ти поглед стига;смях; жужене на пчели, колкото обеца; поглед към гора, докато не се изгуби между дърветата; наръч от следобедна хладина на смокиня; майсторство при наблюдаване на квадрат ...

И така, войната е тук. Няма значение защо е започнала... Войната е тук, няма вече хора сме, ще се разберем. Сега тълпи въоръжени безумци обикалят наоколо в опити да се избият един друг ...

Има един такъв гроб на хълмовете край Бихач. Намира се в дола накрая на гората, украсен с ръждясали гилзи и празни бутилки от сярна киселина, а клоните на габъра, които се надвесват над тях напролет, не напъпват от страх и тъга.

- А не мислиш ли, че семейството на практика си е един тих лагер?

Човешкият организъм е така направен, че повръща само незначителни неща. Храна, пиене, разни такива. Съсипани старци, съсипано детство и изобщо съсипаното си минало не можеш да повърнеш.

- Искаш ли тогава да ме снимаш?
- Защо? - попитах.
- Да имаш моя снимка - отвърна. - Никога не си ме снимал.
- Майната им на снимките - рекох - предпочитам да те помня. По-дълго трае.

- Бях хлапе - отвърнах.
- Ясно, а аз бях петнадесетгодишна баба, така ли?

И чувствата ми получават епилептичен припадък. А на повърхността не се вижда нищо. Кожата е гладка, лицето спокойно, ръцете отпуснати, но отвътре всичко ври, пени се, руши, разбива и бучи, и гласните ми струни могат да произведат вик, който ще разцепи галактиката.

Тя не живееше, тя понасяше живота. Знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо ...