Цитати на NeDa

Тя не живееше, тя понасяше живота. Знаеше, че това е пътуване от точка А до точка Б и го изминаваше мълчаливо ...

Оттогава вземам книги от библиотеките. Музика слушам по радиото. Гледам филми в кината. Жал ми е за хората, които пазят тези неща по рафтовете си.

В края на краищата, като теглите чертата, важното е да имате на кого да опаковате подарък за Коледа. А всичко друго, дето се вика, е дим.

Днес е четвъртък, тринадесети, по календара на Microsoft Outlook, а вътре няма никаква поща за мен, няма дори спамове. No new messages, ебати, какъв студен, безчувствен отговор на всичките ми въпроси. Тия гадове можеха да сложат отдолу поне едно Sorry, no new messages или нещо подобно, нищо не им коства, ама карай.

моментите, когато губиш почва под краката си и политаш стремглаво в мазето на собствената ти душа ...

Накратко, аз съм съвсем нормално ненормален, напълно лишен от амбиции в това отношение, скромно и непретенциозно чалнат.

Липсата на някого се усеща по малките неща.

страхът привлича, когато не е осмислен.

Работливата пчела
рано-рано бе дошла.
Подир нея - две светулки,
три гърбати костенурки,
скакалецът на кокили
и калинки пъстрокрили,
а от бистрия поток -
пет жабчета и жабок.

Дружно горският съвет реши:
Зайо Байо с дългите уши
ватман да се назначи в гората
с двайсет зелки месечна заплата.

Под кръга от тишина, описван от сокола,
морето се вълнува с грохот, ярко осветено.
Загризало със сляпа ярост юздата си от водорасли,
то бълва
пяна върху бреговете.

Никога не съм виждал как диамантът на един определен момент нанася неизгладима резкà върху картината на света.

Върху тананикащия електрически стълб един бръмбар се грее на слънце. Твърдите му крила са сгънати изкусно под лъскавата броня като парашут, сдиплен по всички правила.

Човекът е врата, открехната
към стая за всички други хора.

Лежа, ще спя и аз. Но виждам тайнствени картини
и знаци, които сами се драскат зад моите клепачи
по зида на нощта. А в процепа между съня и будността
едно писмо голямо напразно прави опит да се пъхне.

На станцията на метрото ...
Пристигна влакът, мигом грабна
лица, торби и чанти.

Загасват лампата и белият ѝ конус свети миг
преди да се разтвори както
таблетка в чаша мрак.

Каретата се плъзна по леда и колелата
със звучен тон запредоха коприна.

А слънцето светеше все така ярко.
Припрените му четки рисуваха света.

Когато три часът бе стъпкан от копита
и тъмнината взе да думка по стените на деня,
градът полегна пред вратата на морето.