Цитати на NeDa

- Добре де, какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?
- Едно копче с две дупки.
- Нямаш ли някое с три?
- Не.
- Дай го.

- Хм! - каза той. - Нищотии!

Да си разправя нашият Лиско, че тръните свършват ...
- Как свършват? - учуди се Домби.
- Иди разбери!... Казва, че свършват. И кислородът свършвал. След време нямало да има кислород за дишане, това било голям въпрос и всичко живо ще загине без кислород. След триста години няма да има кислород дори за химически опити. Затова бързам да опаса тръните. Представи си, че тръните се окажат повече от кислорода - остават си, стърчат на поляната, а Мокси го няма ...

Кога ще си говорим като в опера?

Напомня ми се колко незначителна е разликата на тенис корта, колко са близо величието и посредствеността, славата и анонимността, щастието и отчаянието.

Когато влизаме през вратата, тя ни целува и ни подава чиниите едновременно и с лекотата, с която бие сервис. Искам да повикам съдия в къщата и да повторя брачния си обет.

От време на време слага ръка върху моята - тежка е като речник ...

... в коридорите на болниците разбираме какво означава животът.

Страховете са като леките наркотици. Започваш с леките и съвсем скоро вече си на тежката дрога.

Щастието от победата не е така силно както покрусата от загубата. А и трае много по-кратко.

Колко е хубаво да имаш прекрасен сън наяве.

Вечер се запалват светулки. Човек се обърква кое е звезди, кое е светулки и кое е светлинки от лодки и прозорци. Месецът ходи замаян и светлината му облива белите баири. На всеки баир има по един певец. Гласовете им заливат града, както го залива светлината на месеца.
Толкова ли са честити хората на тоя град, че тъй от сърце пеят! какво са направили, че съдбата им е дала най-хубавия град? Белият, синият, огледалният град, който прилича на сън.

Най-голяма врява вдигаха гъските. На всяка глътка имаше да си кажат по нещо - всяка на съседката си, а после заедно го повтарят на глас.
Също така правят, като се връщат надвечер - вървят една след друга, а като видят отдалеч двора, крясват всички, разперват криле и подхвъркват.
Хвърченето им малко, врявата им голяма.

Тия ниви! Ечемиците лъкатушат. Окото трепери, като ги гледа, и вятърът тича по тях. Вятърът е весел и ляга по гръб, влачи се по зелената черга. Дига се, хуква и размътя зеленият цвят на най-далечната нива, чак оттатък белите облачни кълба...
Нивите пеят. Всяко стръкче си излива гласа, а вятърът грабва песента.

Живеем и играем свой живот -
субтитрите сами си пишем също.
Изгряли сме в далечен небосвод -
нас две луни вечерно ни прегръщат.

На майната си нека да вървят
актьорите и всичките актриси!
Килим? Вървим със теб по Млечен път!
Награда за любов!
Излизай!
Ти си!

Дъжда навивам бавно на кълбо,
завързвам го за равното ти дишане -
ако си тръгнеш с моята любов,
да можеш да се върнеш пак по нишката му.

Болиш - като ожулено коляно.

Ти луд ли си - във съботния ден
да влача мопове по пода прашен,
на печки и перални да съм в плен ...
Пак ли ме сбърка с тъжна Пепеляшка?

И аз не спах. В душата ми - заря.
Душата ми - долап за сладки грешки ...

Адресна регистрация? Защо?
Уютно ми е в слънчевия вятър.