Цитати на NeDa

Колко много снимки в целия свят запечатваха последвалия миг, не успявах да уловят онова, предизвикало фотографа да натисне копчето, а вместо това хващаха последвалите руини, смеха, реакцията, разплискалите се кръгове във водата.

Навън ме посрещна обичайната за миговете преди зазоряване кристална чистота, когато инерцията на живота все още не е завладяла деня. Въздухът не беше изпълнен с разговори, мисли, смях и намръщени погледи. Хората спяха и всичките им идеи, надежди и тайни помисли бяха омотани в света на сънищата, а този тук беше останал чист, свеж и хладен като бутилка мляко от хладилника.

Всяка неделя първо ходехме на църква, а сетне двамата с татко се настаняваха там и до здрач, без прекъсване гледаха уестърни. Като се връщах от училище, от 'секидневната неизменно ме посрещаше приглушен кънтеж на пушки или тропот от конски галоп. Денем татко беше твърде зает, за да гледа филми, но според мен мисълта, че уестърните продължават тук, докато той беше там, навън, му вдъхваше спокойствие, сякаш телевизорът бе бащината ми версия на вечния огън.

Може би смисълът на четенето на романи се криеше именно в балансирането на насладата от бягството от реалността със съзнанието за измислица, но аз така и не успявах да поддържам едновременно реалното и фантазното. Може би просто трябваше да си възрастен, за да осъществиш този изумително сложен акт на едновременно вярване и невярване.

Доктор Клер беше от майките, които ще те научат на Менделеевата таблица, докато тикат лъжица с каша в бебешката ти уста, но - в ерата на глобалния тероризъм и отвличания на деца - няма да попитат кой те търси по телефона.

Всеки ден
едно изгоряло
око е цената
за слънцето.
Всеки огнен нов
изгрев
човеците плащат
с очите на ослепелите.
Всеки залез едно
око по-малко се
избистря в пожара
небесен ...

Аз те викам. Душа не остава.
Милост имай.
Ръка подай!
И палачите обещават
на убитите рай ...

Синева

Ти отмина ...

Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет
и есен
и зима ...

Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпичка синя.

Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко
да те възражда.

Аз се спрях.
И затворих очи.
Вероятно да те преживея ...

Утихва беззащитната печал.
Изчезва привлекателното чудо.
И никнат в пътя върху жълта кал
цветя, в които няма пеперуди ...

Настане утро - слънцето си ти.
Настъпи вечер - ти си ми звездата.

Все още има люлякови нощи.
Невиждащи очи. Притулен час.
И святи заклинания. И прошки.
Безумия от закъсняла страст.

Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях.

... ако трябва да научим децата да мислят, трябва първо да ги научим да измислят.

Ето историята за един човечец, попаднал в града кой знае откъде. Трябвало да вземе, за да стигне до катедралата, най-напред трамвай номер три, а после номер едно. Въобразява си, че ще икономиса един билет, като вземе трамвай номер четири. Тази история би могла да помогне на децата да различават правилното събиране от невъзможното.

хората са като таралежа, сближат ли се, накрая винаги се нараняват

щастието толкова лесно се имитира ...

Изпращам ти последна картичка
ако отлепиш марката и я оближеш
това ще е и последната ни
целувка

Отиде си.
Внезапно.
Без да се сбогуваш.
И сбъдна се
орисаното предсказание:
"Сред дом
бездомница да си остане!"
Наоколо е толкоз пусто!
Домът не означава сграда.
Домът е чувство.

Огледалото ми щеше да се пръсне от гордост.

Не се оплаквам от загубата на сестра си, защото тя винаги ще бъде с мен, в сърцето ми. Но истински съм ядосана, че моята Тара ме остави да се справям сама с всички вас. Без нея не виждам толкова добре. Нито чувам толкова добре. И не чувствам толкова добре. За предпочитане бе да загубя крак или ръка, отколкото сестра си. Поне щеше да е тук, да се присмива на вида ми и да твърди, както никога, че сега тя е по-красивата от двете ни.