Цитати на NeDa

Слънцето, без да бърза осветяваше дворовете. Имаше цял ден пред себе си. Докосваше прозорците, влизаше в тях, простираше спокойни квадрати светлина на пода, надничаше в лицата по креватите.

Няколко последователни светкавици отново заплашиха света, а една съвсем близка гръмотевица го разцепи и разпердушини.

Бракът между Богдан Жураица и вдовицата Ката Буровац започна скромно, опрян с всички свои точки на земята така, че нямаше откъде да падне, нямаше височина, от която да се разбие.
В неговите стени не бяха зазидани чувства, които с течение на времето се изпаряват и оставят празнина, в която после се срутва цялата сграда.
Той беше обикновен докрай, като най-примитивно сечиво: като чук, лопата, лост и затова като тях неповредим.
Всичко, което можеше да се случи на такава връзка, беше: ако не се разпадне внезапно и без взаимен тормоз, да се развива, дори да се обогатява с някое чувство, не ярко и пенливо, не с нещо, което да спира дъха и да омагьосва душата, нито с нещо с множество дантелени, крехки клонки и раними листенца, а грубо, но подходящо за всекидневния живот.

Впрочем във всичко, което Херта Албрехт така редовно и ревностно вършеше, липсваше онова, което прави живеенето живот - участието на сърцето, удоволствието от свършената работа, търсенето на промяната, очакването на нещо.

Нощта беше гъста като вода преди да замръзне и също толкова студена. Владееше велика, свята тишина.

Рано сутрин не търсехме думи
аз и ти беше равно на хубаво.

Понякога единственото, което трябва да направите е да попитате.

Исках да се прибера у дома. исках да си поплача и мама да дойде да ме гушне, да усетя обеците ѝ по клепачите си, да поемем с колата по пътя към ранчото, да видя Вериуел под ябълката с недояден кокал. Какъв късмет бях извадил да израсна в ранчо с куче и с надвиснали планини, затиснати от безкрайно синьо небе.

Беше ми трудно да слушам възрастни, които не вярват в това, което говорят;

Изведнъж се замислих как възрастните можеха да задържат чувствата си дълго след като събитието е отминало, много след като са изпратили писмо с извинения и всички останали са продължили нататък. Възрастните бяха събирачи на стари ненужни чувства.

Възрастен си ако:
1. Подремваш без причина.
2. Коледа не те вълнува.
3. Тревожиш се да не започнеш да забравяш.
4. работиш много.
[...]
9. Подозрителен си към децата и техните мотиви.
10. Не се радваш на нищо.

Ето го и него: настъпил към парка, архитектурно балансиран въпреки неравната симетрия на кулите си, разпрострял се като собственик - червения замък! ("Смитсониън").
Изпълваха ме върховна топлина, благодарност към настойчивостта на историята, признателност към мозъците, сандъчетата с образци, формалдехида, господин Джеймс Смитсън, незаконнородения англичанин, дарил цялото си състояние на току-що създадените Съединени американски щати в името на "трупането и разпространението на знания" в Новия свят.
Стоях на дъжда и се взирах в осмостенната кула с унило провиснало американско знаме, и си представях всичко, случило се между тези стени, всеки миг на изчисления, любов, наименование, раздори и открития.

Когато човек пристигне някъде и долови чуждостта на мястото, трудно може да посочи на какво точно се дължи това подмолно и упорито усещане за непознатост. То идва не толкова от големите паметници, музеи и катедрали, а от сбора на множество дребни неща, които те карат да се чувстваш като странник в странна страна.

Колко много снимки в целия свят запечатваха последвалия миг, не успявах да уловят онова, предизвикало фотографа да натисне копчето, а вместо това хващаха последвалите руини, смеха, реакцията, разплискалите се кръгове във водата.

Навън ме посрещна обичайната за миговете преди зазоряване кристална чистота, когато инерцията на живота все още не е завладяла деня. Въздухът не беше изпълнен с разговори, мисли, смях и намръщени погледи. Хората спяха и всичките им идеи, надежди и тайни помисли бяха омотани в света на сънищата, а този тук беше останал чист, свеж и хладен като бутилка мляко от хладилника.

Всяка неделя първо ходехме на църква, а сетне двамата с татко се настаняваха там и до здрач, без прекъсване гледаха уестърни. Като се връщах от училище, от 'секидневната неизменно ме посрещаше приглушен кънтеж на пушки или тропот от конски галоп. Денем татко беше твърде зает, за да гледа филми, но според мен мисълта, че уестърните продължават тук, докато той беше там, навън, му вдъхваше спокойствие, сякаш телевизорът бе бащината ми версия на вечния огън.

Може би смисълът на четенето на романи се криеше именно в балансирането на насладата от бягството от реалността със съзнанието за измислица, но аз така и не успявах да поддържам едновременно реалното и фантазното. Може би просто трябваше да си възрастен, за да осъществиш този изумително сложен акт на едновременно вярване и невярване.

Доктор Клер беше от майките, които ще те научат на Менделеевата таблица, докато тикат лъжица с каша в бебешката ти уста, но - в ерата на глобалния тероризъм и отвличания на деца - няма да попитат кой те търси по телефона.

Всеки ден
едно изгоряло
око е цената
за слънцето.
Всеки огнен нов
изгрев
човеците плащат
с очите на ослепелите.
Всеки залез едно
око по-малко се
избистря в пожара
небесен ...

Аз те викам. Душа не остава.
Милост имай.
Ръка подай!
И палачите обещават
на убитите рай ...