Цитати на NeDa

Сградата има 28 етажа и поне 26 от тях са заети от етиопци ... Зад тези стени има цял свят, съставен от стари животи и връзки, пренесени недокоснати.

Помня друг афоризъм на баща ми. Използваше го, когато минавахме покрай някой, който пикаеше насред улицата: добавяй цвят към живота винаги, когато можеш.

Взех си палтото, метнато на дивана. Чайникът продължаваше да свири. Джудит отклони поглед от мен и фокусира цялото си внимание върху дъщеря си. Бързо си навлякох палтото. Как трябваше да се разделим сега? С прегръдка или здрависване, или само с махване, като обикновени познати? Джудит отговори на питанията ми, като протегна ръка. Поех я и в този момент разбрах какво означава сърцето ти да се разбие.
- Лека нощ - каза тя.

За Джоузеф, впрочем, почти всичко е метафора на Африка - от голямата поезия, до ъгъла, под който пада светлината в пролетните следобеди. Той открива следите на континента където и да отиде. Кенет много му се дразни за това:
- Като ти липсва толкова много - викна той веднъж, - защо не вземеш да се върнеш? Тогава няма да повтаряш всеки ден: "Това е като в Африка, онова е като в Африка". Ти обаче няма да се върнеш. Предпочиташ комфортно да ти липсва тук, вместо да я мразиш всеки ден там.

Има хора, които се будят сутрин готови да покорят деня, и такива, като нас, които стават само защото се налага. Ние живеем в сенките на всеки квартал. Държим дребни бакалии, живеем в мрачни квартири, пропускащи твърде малко светлина, и обхождаме същите улици ден след ден. Прекарваме следобедите си в мързеливо зяпане през прозореца. Същински сомнамбули. Някой го беше казал много добре: будим се, за да спим, лягаме, за да се будим.

Когато дълго живееш сам като мен, забравяш, че личният ти свят е само илюзия, създадена от врата и ключ.

Когато вуйчо ми Берхане ме питаше защо съм решил да отворя магазин в беден черен квартал, след като нищо в живота ми не ме е подготвяло за подобно преживяване, така и не му признах, че единственото, което искам от живота сега, е да си седя кротко и да прекарвам в четене възможно най-голяма част от деня.

Нощта извади звездната си пижама ...

... дотърчалата пролет копираше белия люляк и надничаше под индигото да види дали се е получил лилав люляк.

Над тях утрото опъна синьото платно на небето на кръгъл гергеф, който беше самият хоризонт, и избродира жълто пролетно слънце.

Високо над него зората наля в розова чаша малко от тъмното на отиващата си нощ и малко от светлото на идващия ден, разбърка ги, та се получи свеж предутринен здрач и го изля върху гората.

Пролетта цяла седмица топуркаше през гората, помъкнала дъждовна вода в съдран чувал, и цяла седмица от чувала ту прекапваше, ту преваляваше, ту от някоя дупка се изливаше същински порой. А поляните пиеха дъжда капка по капка ...

Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.
- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...

Кокошката излезе на двора да чака Петльо.
Чака час, чака два, Петльо го нямаше. Само вятърът дойде в късния следобед, яхнал оранжев кон, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на залеза.
- Подръж малко коня, докато подремна в шубрака - помоли я вятърът.
Кокошката пое юздата и тъкмо тогава пристигна Петльо и все да се пляска с криле по главата.
- Ще изкукуригам! Вятърничави коне ще ми укротява! Амазонка ще ми се пише! Кокошка!

Не е за вярване какви нелепи жестове правим, докато се опитваме да отложим неизбежното признание.

В края на краищата това е светът: една безкрайна битка на противоречиви спомени.

Когато човек чете много, без да му е работа ... няма как да не мръдне.

Дъщеря ми беше на шест години, когато ме попита:
- Татко, вярно ли е, че след един милион години слънцето ще изгасне?
Видяла нещо по телевизията. По челото ѝ се появи отвесна бръчка. Беше силно разтревожена.
- Не знам дали точно след един милион, но рано или късно ще угасне - отговорих честно.
Тя се замисли дълбоко. След което лицето ѝ се проясни.
- Е, нищо. Тогава ще отида при леля ми във Франция.
Каква наивна вяра сме имали - всички, не само децата, - че някъде там, в чужбина, животът е без проблеми!

Заровените въглища повече парят, да знаеш ...

Ама туй нещо, дето хората му викат щастие, не може да трае цял живот ...
Човек не може ден из ден да живее с голям огън, защото на пепел ще го направи. Ама пуста ненасита човешка.