Цитати на NeDa

Нощта извади звездната си пижама ...

... дотърчалата пролет копираше белия люляк и надничаше под индигото да види дали се е получил лилав люляк.

Над тях утрото опъна синьото платно на небето на кръгъл гергеф, който беше самият хоризонт, и избродира жълто пролетно слънце.

Високо над него зората наля в розова чаша малко от тъмното на отиващата си нощ и малко от светлото на идващия ден, разбърка ги, та се получи свеж предутринен здрач и го изля върху гората.

Пролетта цяла седмица топуркаше през гората, помъкнала дъждовна вода в съдран чувал, и цяла седмица от чувала ту прекапваше, ту преваляваше, ту от някоя дупка се изливаше същински порой. А поляните пиеха дъжда капка по капка ...

Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.
- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...

Кокошката излезе на двора да чака Петльо.
Чака час, чака два, Петльо го нямаше. Само вятърът дойде в късния следобед, яхнал оранжев кон, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на залеза.
- Подръж малко коня, докато подремна в шубрака - помоли я вятърът.
Кокошката пое юздата и тъкмо тогава пристигна Петльо и все да се пляска с криле по главата.
- Ще изкукуригам! Вятърничави коне ще ми укротява! Амазонка ще ми се пише! Кокошка!

Не е за вярване какви нелепи жестове правим, докато се опитваме да отложим неизбежното признание.

В края на краищата това е светът: една безкрайна битка на противоречиви спомени.

Когато човек чете много, без да му е работа ... няма как да не мръдне.

Дъщеря ми беше на шест години, когато ме попита:
- Татко, вярно ли е, че след един милион години слънцето ще изгасне?
Видяла нещо по телевизията. По челото ѝ се появи отвесна бръчка. Беше силно разтревожена.
- Не знам дали точно след един милион, но рано или късно ще угасне - отговорих честно.
Тя се замисли дълбоко. След което лицето ѝ се проясни.
- Е, нищо. Тогава ще отида при леля ми във Франция.
Каква наивна вяра сме имали - всички, не само децата, - че някъде там, в чужбина, животът е без проблеми!

Заровените въглища повече парят, да знаеш ...

Ама туй нещо, дето хората му викат щастие, не може да трае цял живот ...
Човек не може ден из ден да живее с голям огън, защото на пепел ще го направи. Ама пуста ненасита човешка.

Играеха си на търпение и очакване.

Спогледахме се с мама, една пътечка по въздуха от очи до очи, по която се извървя неказаното ...

Тонкините морзови знаци - тиренцето на късия нос и двете точки на очите - вкупом изписваха SOS: помогнете ми, кажете ми какво става ...

Всяка майка е свободна да гледа на детето си, както умее, обаче всяка е длъжна да сяда на стол точно толкова висок, колкото и столът, на който седи детето.

Телевизията с готовност излъчваше интервюта със завърналите се, беше пропаганда, не им вярвах, но нали работех в киното, мислех си, че е трудно да се осигурят толкова статисти, да се плати за толкова сълзи, все нещо трябва да беше истина ...
Спомних си Heimweh. Болка по вкъщи. Разказът ти от папката в цайст.
Няма такава дума на български, бе пояснил. А на турски?
Копнеж по отечеството се казва. Проверих. Но кое бе тяхното?

Неведоми са пътищата до сърцата на читателите.

Същото, като прасе с криле и пуйка балерина.