Цитати на NeDa

Стаята бе изпълнена с онази особена тишина, която се среща в хотелите, специално отглеждана тишина, съвършено неестествена, плътно затиснала субстрат от скърцане, скрибуцане, бълбукане, клокочене и звуци от колела върху килим.

...когато погледна към новата книга върху нощното шкафче, поставена върху книгата, която довърши снощи, тя автоматично протегна ръка към нея, сякаш четенето бе нейното най-важно задължение през деня и единствения приложим начин да осъществи прехода от съня към задълженията.

Защото морето е сбъднатото ни мечтание по безпределност.

Ако направя Ноев ковчег в душата си, какво ще спася ...

А после се сещам за Ван Гог. Всички знаем, че човекът е бил гениален, лудичък и може би заради комбинацията от двете си е отрязъл ухото. Колко от нас обаче знаят, че Ван Гог е ползвал свободно, освен родния си холандски, английски, немски и френски? Че е четял много и е бил вдъхновен мислител? Че е живял в три държави и двайсетина града? Идеята му за "сдружение на художниците" и "ателие на юга", макар и да остава нереализирана, е така прогресивна за своето време. Той подготвя жълтата къща, за да посрещне единствения последовател на тази идея - Гоген. Независимо от драматичната развръзка и независимо от подбудите му.

Всички етапи от живота в няколко слънчогледови цвята... Раждането, зрелостта и смъртта, всичко се съдържа в тази ваза със слънчогледи.
... някои слънчогледи са като току-що изгрели слънчица, други са като слънца в зенита си, а ето тези там са в залеза си, в заника на своя кратък живот.

Ана казваше, че разговорът е само за двама. Че когато има свидетели престава да е разговор и става театър.

Ръчният ѝ часовник милостиво беше спрял на числото 8 като число на рулетка.

Съществуват дни, неподвижни като камъни.

Нещата, които изтичат. Нещата, които вече ги няма. Литературата обожава миналото свършено и сегашното мимолетно.

Бяха дни с прекалено много часове и безпрецедентно изобилие на минути ...

Цялото ми детство мина една глава по-ниско от твоето, пълно с преотстъпени играчки, с винаги по-голямото парче от разделения сладкиш, с неизменно спечелени игри, тази твоя изтощителна обич, методична, смазваща ...

Иначе нищо, само лета и зими.

Небето хлътна над къщите, облакът влезе в селото, водата се изля отведнъж, разсипнически, на едри отвесни парцали.

... дращеше резки с погледа си върху стената.

... меда обичаше повече от всичко, защото беше и красив. По цвят и светлина се родееше със скъпоценните камъни и му се струваше трудно за вярване, че нещо толкова чисто и блестящо може да се яде...
Обичаше и играта на меда, начина, по който отказваше да се отдели от себе си, проточвайки една изтъняваща до безкрайност нишка, начина, по който отлагаше да се върне в себе си, така че нишката, когато докосваше повърхността му, не потъваше веднага в нея, а чертаеше фини и все по-усложняващи се писмени знаци, които постепенно уплътняваха очертанията си, удебеляваха се, разширяваха се, докато станеха накрая и те гладка, блестяща повърхност, бавно и без насилие.

Беше една сутрин с ниски каменни облаци, хладна, все едно някой беше отворил една скоба и беше сложил парче есен в лятото ...

Милостта от човек към човек е винаги любовен триъгълник и единият му връх опира в небето.

... целите две големи, влажни зеници, в които на бавни кръгове се топеше топла, кафява захар ...

И го люля да заспи, щастлива колко гладко и свободно от бъдеще е лицето на едно малко дете.