Цитати на NeDa

Сякаш от собствен влюбен опит се убеждавах, че може красиво да говори за любовта само онзи, за когото любовта се е превърнала в спомен, че може убедително да говори за любовта само онзи, у когото е засегнала чувствеността, и че трябва да мълчи за любовта онзи, когото е ударила право в сърцето.

Удивително нещо е отдалечаващият се гръб на несправедливо засегнат и завинаги отиващ си човек.

За щастие нещата, които ме занимават, нямат тегло.
Миналото, тъгата и литературата - само тези три безтегловни кита ме интересуват.

Куршумите скимтят и пищят. Техният поплак расте непоносимо. Куршумите раняват земята и се забиват в нея, треперейки от нетърпение.

Селото плаваше и отичаше; червена глина течеше от тягостните му рани. Дъждът шибна ракитите и отмаля. Вечерта излетя към небето като ято птици ...

Отново заваля дъжд. Мъртви мишки заплуваха по пътищата. Есента обкръжи със засада сърцата ни и дърветата, голи мъртъвци, поставени на два крака, се залюляха по кръстопътищата.

Валеше дъжд. Над измокрената земя се носеха вятър и мрак. Звездите бяха угасени от набъбналите мастилени облаци.

Неуморимият вятър, чистият нощен вятър пее, налива се със звън и люлее душите. Звездите пламтят в тъмнината като венчални пръстени, падат по Льовка, заплитат се в косите му и гаснат в чорлавата му глава.

И чудесна нощ разпъна своя шатър. И в този шатър имаше звезди-кандилца.

Спокойствието на залеза беше направило тревата край замъка синя. Над езерцето изгря луната, зелена като гущер. През прозореца виждах имението на графовете Рациборски - ливадите и плантациите с хмел, скрити в копринените панделки на здрача.

И двамата гледахме на света като на ливада през май, като на ливада, по която ходят жени и коне.

Оранжевото слънце се търкаля по небето като отсечена глава, нежна светлина припламва в клисурите на облаците, щандартите на залеза се веят над нашите глави. Мирис на вчерашна кръв и убити коне капе във вечерната прохлада.

Мощното "ура" стихна. Канонадата се задави. Един непотребен шрапнел се пръсна над гората. И ние чухме великото безмълвие на сечта.

Пожарът на залеза се разля над него, малинов и неправдоподобен, като приближаващата смърт.

И ние се движехме срещу залеза. Неговите кипнали реки се стичаха по извезаните пешкири на селските ниви.

Вечерта ме загърна в живителната влага на здрачните си чаршафи ...

Никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точката, поставена навреме.

Никой в света не чувства новите неща по-силно от децата.

Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така,когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни ... Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно?

Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да.