Цитати на NeDa

Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.

... родителите никога не забелязват, кога децата им са станали възрастни, те все си мислят, че децата им искат да се правят на възрастни. Така и децата никога не предполагат, че възрастните не се чувстват толкова остарели, колкото изглеждат.

Той е човешко същество в детски дрехи. Той притежава физиката и чувствата на своя животински вид, но не са му дадени правата, които се полагат. И не само той има този проблем. Тази страна плува в самодоволния сос на масовата заблуда, че човек става личност чак когато достигне възраст за гласуване и пиене на алкохол. Голяма грешка.

Бавно - тъй ароматът на близък пожар стига до нас преди всичко останало - се приближила до него, докоснала с устни челото му - топло било, но не прекалено; с устни - страните му - и те топли - не повече; после скулите, шията ... И нататък. Съблякла го леко - почти с тананикане,- пребродила и го познала, докосвайки го толкова пъти, колкото целуването ѝ се нанасяло върху стенещото му от сладкия ужас тяло, и станало тъй, че го имала целия и всяка негова част поотделно, а той пак бил непокътнат, но пълен само с въздух - изсмукано зърно чауш.

... всеки народ отхранва в утробата своя както героите, така и предателите си и че тези последните, подобно плевелите в земната нива, са определени на всеки декар-народ и макар да са по-малко от хлебните стъркове, плевелите са по-видни, защото по-рано узряват и по-рано дават плод.

... не можел да предположи, че за най-изтощителните свои мечти човек си спомня като за случки.

... отвъд Марица е градът и този град прилича на женска пола: в ниското пъстър, гъсто надиплен и прашен; по-нагоре стесняващ се, но набъбнал от съблазните на непрекъсващия живот; а най-горе стегнат, прикрит с пафти и чапрази, масивни и непревземаеми като ковани порти ...

... и Лора беше учителка. И знаеше, че студент по студент, ученик по ученик светът може да се промени.

Мълчанието е просто по-тих начин да се лъже.

Или пък Трикси, която му блъсва ръката, понечила да изтрие една сълза от бузата ѝ, и му казва :"Не ми изтривай чувствата!"

Имаше към сто вида сладолед. Как да си избере човек някой от тях, като знае, че щом го занесе вкъщи си остава с направения избор?

Най-тъжният ден ще бъде, когато тя престане да прави нещата наужким.

Човек не подписва договор, за да стане родител, но отговорностите бяха написани навсякъде с невидимо мастило. Идва момент, когато трябва да подкрепяме детето си, независимо, че никой друг не би го направил. Работа на родителя е да построи наново моста, дори ако онзи, който го е изгорил, е именно детето му.

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?

До коя Коледа ще ме отведе празният екран на компютъра?
До онази ли Коледа, която е събрала всички мои детски Коледи ...
Ние, възрастните, знаем повече от децата. Знаем, че празникът минава и заминава. А те не знаят. Те мислят, че щом дойде празникът и ще продължи цял живот. И затова така нетърпеливо го очакват.

Гаргите, тези гълъби на есента ...

... дайте време на времето и то ще реши всичко.

Четенето беше спасение и успокоение, моя утеха и предпочитан стимулант - четенето за удоволствие и нищо друго, заради красивата тишина, която те заобикаля, когато чуваш думите на автора да отекват в ума ти.

България ми липсваше повече отпреди ...
- Дядо - питах го понякога по телефона, - какво ядеш?
- Диня със сирене ...
- Дядо, какво пиеш?
- Айрян.
- Хубав ли е ?
- Най-хубавият.
- Дядо, какво виждаш - ей сега, точно в тоя миг?
- Баира над къщата. Липите са побелели. Вятърът им е обърнал листата. Ще вали.
Знаех, че нарочно ме дразни, че нарочно сипва сол в раните, но все така не спирах да разпитвам. Само за миг да можех да му взема очите, само за миг да можех да му открадна езика - щях да се натъпча с хляб и сирене, да пресуша шест кратунки с кладенчова вода, да се напълня с баири, с поля и реки.

Пазарният подход(сиреч пазаруването) също вече не върши работа.Колкото и да се старая,не винаги успявам да потисна погнусата и шока и те се изписват издайнически на лицето ми,колчем Скъпоценното си купи нова дрешка(всъщност не знам какъв е правилният термин за раздърпани,недопоръбени парцали в черно,забодени с безопасни игли и нечувани дизайнерски етикети-дрехи вероятно е неподходяща дума).Така че съвместното пазаруване отпада като форма на комуникация.
С домашното ни извънземно живеем в различни паралелни светове.
И понеже понякога,когато е щастлива-ако съм улучила случайно тазседмичната ѝ любима манджа или съм успяла да се усмихна лицемерно и да излъжа,че ми харесва най-новата ѝ черна парцалка,или я оставя да слуша любимата си песен 77 последователни пъти с децибели,достатъчни да напукат огледалото в банята на съседите,-в някои от тези редки моменти в очите на извънземното все още мога да видя следа от усмивката на моята безследно изчезнала дъщеря,само заради нея упорствам с опитите за общуване.