Цитати на NeDa

Младостта на родителите винаги изглежда невъзможна, когато си на пет.

Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

... никой не може да бъде удържан през деня с помощта на онова, което е станало през нощта.

А толкова исках да обичам истински, да се притисна тяло в тяло, да се долепя с всяко късченце кожа, да стана втора кожа, да се обърна наопаки, да побера някого като калъфка.

Мамо, нима и с тебе няма да проведем онзи единствен разговор?
Или пък да говорим за дреболии всъщност е най-важното?

Измъчва ме мисълта, че така и никога не говорихме с него за наистина важното. Всеки път за дреболии. Бащата и детето непременно трябва веднъж в живота да си поговорят сериозно за най-важното.

Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал.

Къщата не е просто творение, както изглежда някому. Това не са само квадратни метри, както го вижда модерната архитектура. Човек е свързан с невидими нишки с дома си. Може той да не се е сраснал с човека като при охлюва или мидата, но със сигурност е неговата база. Дори и когато няма дом и когато затъва, пропастта на човека се мери с дома, който няма.

Най-фината анестезия да се анулира ефектът от застрашаващият край на човешкия живот са думите "смъртта е непотвърден слух".

Когато някой близък почине, времето престава да тече с обичайния си ход. В момента, когато чуе такава вест, човек мъничко умира. Чува по-лошо, говори по-тихо, става като онази улична лампа, за която не си сигурен дали излъчва светлина. И когато после, тръгвайки на погребението на починалия, човек стигне до мястото, на което трябва. желанието да не бъде дори малко мъртъв отново изцяло го съживява.

Войната не е краят на света.Тя е най-печелившата институция, която човек е измислил в своята дълга история. Има начини и тя да се победи. Не в директни стълкновения. Войната е вдъхновение за комарджии, които са решили да забогатеят ...

Тогава разбрах, че най-важно от всичко е да гледаш на семейството си като на спасително дърво. Сега то бе изтръгнато от корените си, които водната стихия носеше по нанадолнището. Формулата за оцеляване в сънищата наяве означаваше, че най-важно е да бъдем заедно. И да става каквото ще. Земята се пукаше под нас, небето се бе разтворило, но надеждата беше жива, до последно. Спасението винаги може да дойде, ако човек следва напътствията от богатите хранилища на сънищата си.

Всички големи градове в Америка, приличат повече на изложба за строителни материали, отколкото на онова, което ние в Европа наричаме град.

След "Хайдучка чесма" и концерта, на който се събраха сто хиляди души, лелята на Весна Байетич по свой начин оцени успеха на Брегович.
- Ако беше жива майка му, нищо от това не би правил!

Гледах мълчаливо Мая и си мислех, че любовта е нещо като влак, който сякаш лети към теб, тракат колелата, вагоните са все по-близо, а ти си вързан за релсите и си мислиш за онзи миг, в който нейният поглед те потопява в чувства, който заглушават звука на приближаващият се влак и болката, в случай че те сгази. И изведнъж, заради тази любов ставаш безчувствен. И не чуваш и не виждаш нищо. Едва по-късно разбираш, че влакът не е съществувал и нещата с любовта са една голяма тайна. Любовта е сън.
А може би нищо повече от тайната на физиката, която казва, че две тела в пространството с различни температури, се стремят към сливане.

Филмите трябва да се споделят с онези, с които не споделяте живота си.

Съществува нещастие от такава величина, което не можеш да носиш мълчаливо в себе си.

Може ли човек да бъде котва за друг - за някого, който не иска да се довери на собствените си ръце?

Както човек се усмихва на друг, към когото изпитва вина, която не може да заличи, вина, която погребва всичко и усмивката идва да покаже, че това е ясно и се знае. Усмивка, която започва там, където свършват молбите за прошка. Усмивката, като единствено спасение да не се вкамениш.

Образът на тези две ръце е един от най-хубавите кинообрази, които познавам. Изглежда толкова лесно и прелестно, когато двете се докосват, сякаш няма никакво колебание, прилича повече на щастие, щастие, което можеш да достигнеш само когато заложиш всичко, дори и живота си. Нечуван, ужасно смел гамбит, чрез който двете жени се издигат над цялата власт на света, макар и само в последните секунди от живота си.