Цитати на NeDa

Страшно много обичам морето.Заложено ни е в семейството. Майка ми дълго предизвикваше вълнение сред околните с детайлно разработената идея да се потопи Унгария и така да се получи пряк излаз на море и ползи за туризма.Унгарците щяха да живеят на кораби и изкуствено създадени острови. Разбира се, това щеше да им се съобщи предварително ...

Въпросът не е толкова в това как и кого обичаме, а какви сме, когато сме с него.

Книгите са безпощадни завоеватели. Наглед нищо и никакви, с безкрайно търпение и все по-многобройни, те окупират пространството. Скоро започват да излизат от рамките на библиотеката. Подобно на множествата охлюви в романите на Патриша Хайсмит започват да се катерят по стените, стигат до таваните, настаняват се върху камините, масите, масичките, превземат ъглите, проникват в гардеробите, скриновете и сандъците, а когато лежат по земята, се размножават по мокета или върху плочките в нестабилни и дръзки купчини.
Няма помещение, забранено за книгите. Нищо не може да им се опре. Ония, които не успяват да достигнат салона, кабинета или стаята, се задоволяват с тоалетните, килерите, коридорите и дори тесните тъмни помещения, в които стоят картофите, бурканите с конфитюр, запечатаното с восък вино, прахосмукачката и кълбетата с конци. Групирани, притиснати една о друга, те притежават стабилността и устойчивостта на неолитните побити камъни. Преди време мишките ги гризяха, но почти всички се отказаха, поради безчислеността на множащите се корици. Мишките са доказателство, че прекомерното натрупване на печатен текст може да обезкуражи всеки.

Погълнал съм стотици и стотици по-бързо забравени, отколкото прочетени книги. В някои от тях имаше трохичка очарование, забавни шеги, интересни моменти. И в най-посредствения футболен мач все нещо ще запомните: някое връщане на топката към собствената врата, някой удар в гредата, някое технически красиво движение... Човек чете несполучлива книга с надеждата, че следващата ще е по-добра, дори превъзходна, а ако притежава толкова голямо любопитство, колкото е моето, подобно нещо му се случва често.

... назовеш ли едно нещо, всичко става неприятно обикновено.

Защо? Защо старинното ни привличаше нас градските изчадия? Може би се преструвахме. Не е изключено, имаше и преструвки и мъничко игра, и пристрастяване към необичайното занимание, и подражание. Да, да, да! Но в старата греда, в старото огнище, в стария съд има нещо, което вдъхва доверие, което те кара да се чувстваш по-сигурно. Новостта винаги буди подозрения, колкото и да е удобна и изумяваща, дълго време не се чувстваш както трябва. С нея трябва да свикваш, да се приспособяваш. А старото, надживяло столетията, ни покорява с непреходността си ... Старото, защото е по-близко до първичното, защото е по-свързано с природното, изглежда по-истинско.

Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.

... родителите никога не забелязват, кога децата им са станали възрастни, те все си мислят, че децата им искат да се правят на възрастни. Така и децата никога не предполагат, че възрастните не се чувстват толкова остарели, колкото изглеждат.

Той е човешко същество в детски дрехи. Той притежава физиката и чувствата на своя животински вид, но не са му дадени правата, които се полагат. И не само той има този проблем. Тази страна плува в самодоволния сос на масовата заблуда, че човек става личност чак когато достигне възраст за гласуване и пиене на алкохол. Голяма грешка.

Бавно - тъй ароматът на близък пожар стига до нас преди всичко останало - се приближила до него, докоснала с устни челото му - топло било, но не прекалено; с устни - страните му - и те топли - не повече; после скулите, шията ... И нататък. Съблякла го леко - почти с тананикане,- пребродила и го познала, докосвайки го толкова пъти, колкото целуването ѝ се нанасяло върху стенещото му от сладкия ужас тяло, и станало тъй, че го имала целия и всяка негова част поотделно, а той пак бил непокътнат, но пълен само с въздух - изсмукано зърно чауш.

... всеки народ отхранва в утробата своя както героите, така и предателите си и че тези последните, подобно плевелите в земната нива, са определени на всеки декар-народ и макар да са по-малко от хлебните стъркове, плевелите са по-видни, защото по-рано узряват и по-рано дават плод.

... не можел да предположи, че за най-изтощителните свои мечти човек си спомня като за случки.

... отвъд Марица е градът и този град прилича на женска пола: в ниското пъстър, гъсто надиплен и прашен; по-нагоре стесняващ се, но набъбнал от съблазните на непрекъсващия живот; а най-горе стегнат, прикрит с пафти и чапрази, масивни и непревземаеми като ковани порти ...

... и Лора беше учителка. И знаеше, че студент по студент, ученик по ученик светът може да се промени.

Мълчанието е просто по-тих начин да се лъже.

Или пък Трикси, която му блъсва ръката, понечила да изтрие една сълза от бузата ѝ, и му казва :"Не ми изтривай чувствата!"

Имаше към сто вида сладолед. Как да си избере човек някой от тях, като знае, че щом го занесе вкъщи си остава с направения избор?

Най-тъжният ден ще бъде, когато тя престане да прави нещата наужким.

Човек не подписва договор, за да стане родител, но отговорностите бяха написани навсякъде с невидимо мастило. Идва момент, когато трябва да подкрепяме детето си, независимо, че никой друг не би го направил. Работа на родителя е да построи наново моста, дори ако онзи, който го е изгорил, е именно детето му.

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?