Цитати на NeDa

Неуморимият вятър, чистият нощен вятър пее, налива се със звън и люлее душите. Звездите пламтят в тъмнината като венчални пръстени, падат по Льовка, заплитат се в косите му и гаснат в чорлавата му глава.

И чудесна нощ разпъна своя шатър. И в този шатър имаше звезди-кандилца.

Спокойствието на залеза беше направило тревата край замъка синя. Над езерцето изгря луната, зелена като гущер. През прозореца виждах имението на графовете Рациборски - ливадите и плантациите с хмел, скрити в копринените панделки на здрача.

И двамата гледахме на света като на ливада през май, като на ливада, по която ходят жени и коне.

Оранжевото слънце се търкаля по небето като отсечена глава, нежна светлина припламва в клисурите на облаците, щандартите на залеза се веят над нашите глави. Мирис на вчерашна кръв и убити коне капе във вечерната прохлада.

Мощното "ура" стихна. Канонадата се задави. Един непотребен шрапнел се пръсна над гората. И ние чухме великото безмълвие на сечта.

Пожарът на залеза се разля над него, малинов и неправдоподобен, като приближаващата смърт.

И ние се движехме срещу залеза. Неговите кипнали реки се стичаха по извезаните пешкири на селските ниви.

Вечерта ме загърна в живителната влага на здрачните си чаршафи ...

Никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точката, поставена навреме.

Никой в света не чувства новите неща по-силно от децата.

Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така,когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни ... Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно?

Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да.

Тогава за пръв път в живота си почувствах, че бремето на личното щастие е по-тежко от бремето на мъката - в беда винаги остава надеждата за нещо по-добро, а тук всичко се беше сбъднало изцяло и докрай и новото, което трябваше да последва не се виждаше, понеже времето спря на тази най-висока точка на хубавото, по-хубаво от което вече не можеше да се очаква. Всичко беше така, както си го предчувствах: искаше ми се да закрещя и сега знам защо самотният дивак е надавал продължителен победен вой, когато е имал късмет в лова или при схватка с врага - виел е не само от ликуваща радост, но и от страх, че сам не може да я понесе, то е било вик за помощ.

- Мигар не ме обичаш? - себеосъдително каза Ирена. Беше като побъркана. Не можах да потисна онова, което нахлу тогава в сърцето ми - страх за нея, болка на обида за себе си ... лошо чувство за нещо си и моята готовност цял живот да я срещам ей такава - жалка, налудничава, безкрайно любима, моя нежена-жена.

Старостта е свикване.

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.

Развивам особена памет за тези места без памет, хотелите. Идеалната хотелска стая е преди всичко изтриване на паметта. Леглото да забрави предишното тяло, да се постеле нов чаршаф, да се изпъне, банята да се изчисти до блясък. Всяка следа от предишно човешко присъствие - косъм на чаршафа, бледо петно от червило по възглавницата, е провал. Асептична е само забравата.

Във вестниците, които обработвах преди време пишеше, че unfriend е думата на 2009 ...Разприятелявам се ... С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително ... Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва.

Смъртта е череша, която зрее без нас.