Цитати на NeDa

Тогава за пръв път в живота си почувствах, че бремето на личното щастие е по-тежко от бремето на мъката - в беда винаги остава надеждата за нещо по-добро, а тук всичко се беше сбъднало изцяло и докрай и новото, което трябваше да последва не се виждаше, понеже времето спря на тази най-висока точка на хубавото, по-хубаво от което вече не можеше да се очаква. Всичко беше така, както си го предчувствах: искаше ми се да закрещя и сега знам защо самотният дивак е надавал продължителен победен вой, когато е имал късмет в лова или при схватка с врага - виел е не само от ликуваща радост, но и от страх, че сам не може да я понесе, то е било вик за помощ.

- Мигар не ме обичаш? - себеосъдително каза Ирена. Беше като побъркана. Не можах да потисна онова, което нахлу тогава в сърцето ми - страх за нея, болка на обида за себе си ... лошо чувство за нещо си и моята готовност цял живот да я срещам ей такава - жалка, налудничава, безкрайно любима, моя нежена-жена.

Старостта е свикване.

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.

Развивам особена памет за тези места без памет, хотелите. Идеалната хотелска стая е преди всичко изтриване на паметта. Леглото да забрави предишното тяло, да се постеле нов чаршаф, да се изпъне, банята да се изчисти до блясък. Всяка следа от предишно човешко присъствие - косъм на чаршафа, бледо петно от червило по възглавницата, е провал. Асептична е само забравата.

Във вестниците, които обработвах преди време пишеше, че unfriend е думата на 2009 ...Разприятелявам се ... С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително ... Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва.

Смъртта е череша, която зрее без нас.

Знаех, че всички ключове пазеха история, която единствено те можеха да разкрият: да отворят или да заключат загадъчни места със спотайващи се желания, надежди, ужас, спомени ...
Или огромна празнота.

Можеш да прекараш дни, дори години наред, като се движиш в мъглявина, сред която едва си даваш сметка какво става наоколо.

Мълчанието може да бъде най-жестокото откровение.

- Аз съм приятелка на Гави и ние сме ... любов.

Беше първото обяснение в любов, което получих. И ми се струва поне, че и най-искреното. От чутото и изреченото над прозаичните моркови, осъзнах, че сърцето може да спре не защото животът е секнал, а точно обратното, защото е толкова пълен, че то се задавя. За секунди животът разтваряше прозорци, прескачаше тераси и покриви и политаше.

Когато си дете усещаш нещата, без да си даваш сметка, че ги разбираш.

Когато си на десет години нещата по-скоро се долавят в тона на гласа, а не в смисъла.

Пустият парк, мъжът и момичето, самотни скитници в тишината.
Безлюдният парк, покрит със сняг, кристалното езеро и пълното отсъствие на думи и на шумове - и сетният лист да се бе откъснал и да бе паднал, щяхме да го чуем - сякаш всичко се грижеше да не наруши безмълвния разговор, който нашите две ръце измисляха.

- Обърни внимание на дърветата, на стволовете им през зимата- каза изведнъж Едуарда.
Погледнах от двете страни на улицата - дърветата, всичките без листа, а клоните им почти черни, се очертаваха в ясния ден.
- Като хората са - добави - много листа, много блясък ... прикриващ истинската им същност. Идва зимата и не прощава: изважда на показ както правите, така и кривите стволове. Така прави зимата. Казвам ти и с хората е същото в последния отрязък от живота им.

Ще го разбера ... а и да не го разбера, няма значение, защото ще си го доизмисля.

Очевидно детството е по-продължително от живота.

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори ...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнем в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.