Цитати на NeDa

Колко време трае любовта и колко страданието, което постепенно, но трайно се настанява на нейно място, а после отстъпва на хладината - първо едва доловима, като близване на бучка лед с върха на езика, а после - като полъх на фризера, отворен рязко в топъл ден.

Леглото е общо.
Възглавницата не.
Янош Пилински

Погледна ръчния си часовник. Времето ли отминаваше или животът му?

... отдавна бе разбрал, че има само едно възможно обяснение защо баща му неизменно рисува един и същи мотив. Така той успяваше да държи на разстояние всичко, което постоянно се менеше около него. В картините си той беше господар дори и на хода на слънцето. То стоеше там, неподвижно, фиксирано, винаги на една и съща височина над залесените планински ридове.

Родителите искат да дадат нещо на децата си. Почти никога не уцелват онова, което е нужно. Децата получават е неограничено количество чувство за вина. Най-близкото чувство до любовта. Децата се научават да се държат прилично, да не показват чувства, да бъдат хладни, да преценяват правилно.
Един ден децата се събуждат и започват да усещат липсата на естественост. Дълбоко разравят своето отвътре. Родителите ги няма, за да ги напътстват или да им пречат. Вече са съвсем сами, а трябва да взимат решения. Оказва се, че не знаят как. Не знаят кои са самите те, за да обяснят на децата си. Децата им са още по-объркани. Те също изпитват чувство за вина. Към баби и дядовци, към родители, към себе си, към бъдещите си деца. Успяват понякога да се приближат до любовта. Вятърът я отнася.
Много духа.

Какво ще търсят после децата ни сред шарените и черно-бели картинки, какво ще запомнят, кое ще предадат на забравата и ще надраскат, скъсат, срежат в детската си несъзнателност? Дали винаги остава тъкмо желаното от нас, или напук на образите, които цял живот градим, само бледи копия, откъслечни черти, собствените ни фрагменти, разбъркани и попилени, биват заснети в главите на тези след нас?

Младостта на родителите винаги изглежда невъзможна, когато си на пет.

Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

... никой не може да бъде удържан през деня с помощта на онова, което е станало през нощта.

А толкова исках да обичам истински, да се притисна тяло в тяло, да се долепя с всяко късченце кожа, да стана втора кожа, да се обърна наопаки, да побера някого като калъфка.

Мамо, нима и с тебе няма да проведем онзи единствен разговор?
Или пък да говорим за дреболии всъщност е най-важното?

Измъчва ме мисълта, че така и никога не говорихме с него за наистина важното. Всеки път за дреболии. Бащата и детето непременно трябва веднъж в живота да си поговорят сериозно за най-важното.

Балканците живеят с единия крак на асфалта и още вадят другия от селската кал.

Къщата не е просто творение, както изглежда някому. Това не са само квадратни метри, както го вижда модерната архитектура. Човек е свързан с невидими нишки с дома си. Може той да не се е сраснал с човека като при охлюва или мидата, но със сигурност е неговата база. Дори и когато няма дом и когато затъва, пропастта на човека се мери с дома, който няма.

Най-фината анестезия да се анулира ефектът от застрашаващият край на човешкия живот са думите "смъртта е непотвърден слух".

Когато някой близък почине, времето престава да тече с обичайния си ход. В момента, когато чуе такава вест, човек мъничко умира. Чува по-лошо, говори по-тихо, става като онази улична лампа, за която не си сигурен дали излъчва светлина. И когато после, тръгвайки на погребението на починалия, човек стигне до мястото, на което трябва. желанието да не бъде дори малко мъртъв отново изцяло го съживява.

Войната не е краят на света.Тя е най-печелившата институция, която човек е измислил в своята дълга история. Има начини и тя да се победи. Не в директни стълкновения. Войната е вдъхновение за комарджии, които са решили да забогатеят ...

Тогава разбрах, че най-важно от всичко е да гледаш на семейството си като на спасително дърво. Сега то бе изтръгнато от корените си, които водната стихия носеше по нанадолнището. Формулата за оцеляване в сънищата наяве означаваше, че най-важно е да бъдем заедно. И да става каквото ще. Земята се пукаше под нас, небето се бе разтворило, но надеждата беше жива, до последно. Спасението винаги може да дойде, ако човек следва напътствията от богатите хранилища на сънищата си.

Всички големи градове в Америка, приличат повече на изложба за строителни материали, отколкото на онова, което ние в Европа наричаме град.

След "Хайдучка чесма" и концерта, на който се събраха сто хиляди души, лелята на Весна Байетич по свой начин оцени успеха на Брегович.
- Ако беше жива майка му, нищо от това не би правил!