Цитати на NeDa

Смъртта е череша, която зрее без нас.

Знаех, че всички ключове пазеха история, която единствено те можеха да разкрият: да отворят или да заключат загадъчни места със спотайващи се желания, надежди, ужас, спомени ...
Или огромна празнота.

Можеш да прекараш дни, дори години наред, като се движиш в мъглявина, сред която едва си даваш сметка какво става наоколо.

Мълчанието може да бъде най-жестокото откровение.

- Аз съм приятелка на Гави и ние сме ... любов.

Беше първото обяснение в любов, което получих. И ми се струва поне, че и най-искреното. От чутото и изреченото над прозаичните моркови, осъзнах, че сърцето може да спре не защото животът е секнал, а точно обратното, защото е толкова пълен, че то се задавя. За секунди животът разтваряше прозорци, прескачаше тераси и покриви и политаше.

Когато си дете усещаш нещата, без да си даваш сметка, че ги разбираш.

Когато си на десет години нещата по-скоро се долавят в тона на гласа, а не в смисъла.

Пустият парк, мъжът и момичето, самотни скитници в тишината.
Безлюдният парк, покрит със сняг, кристалното езеро и пълното отсъствие на думи и на шумове - и сетният лист да се бе откъснал и да бе паднал, щяхме да го чуем - сякаш всичко се грижеше да не наруши безмълвния разговор, който нашите две ръце измисляха.

- Обърни внимание на дърветата, на стволовете им през зимата- каза изведнъж Едуарда.
Погледнах от двете страни на улицата - дърветата, всичките без листа, а клоните им почти черни, се очертаваха в ясния ден.
- Като хората са - добави - много листа, много блясък ... прикриващ истинската им същност. Идва зимата и не прощава: изважда на показ както правите, така и кривите стволове. Така прави зимата. Казвам ти и с хората е същото в последния отрязък от живота им.

Ще го разбера ... а и да не го разбера, няма значение, защото ще си го доизмисля.

Очевидно детството е по-продължително от живота.

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори ...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнем в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Камбана

Пеперуда се блъсна в камбаната.
Никой не чува.

Селце
Селце на хълма.Под селцето -
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.

Но до мига, в който съществуват хора, които са готови да обърнат земята, за да намерят интересуващата ги книга, пясъкът на бездуховието няма да ни засипе.

Нека всяка година, когато дойде 21 март, Международният ден на поезията, не забравяме да честитим празника на всички знайни и незнайни, които нощем се разбуждат, защото под сърцето им като кит в океана се е преметнала една дума. Онези, които чуват в полета на водното конче грохота на хеликоптера. Онези, които знаят колко точки има калинката на гърба и колко са дълги зъбите на тигъра. Онези, които знаят как да подредят думите тъй, че да стигнем далеч - чак в пустинята, при хекзаметъра на морския бряг или до подгръмотевичните планински върхове, където светкавиците изписват йероглифи.

... аз гледах гаргите на отсрещния покрив. Гаргите, най-обикновените, най-българските птици. Не величествените и митични гарвани, не умните врани, не вездесъщите свраки. Гаргите.
Те живеят край огнищата. Те изпращат българина, но те го и посрещат, когато българинът се завръща; особено през зимата. В тях няма трагика, няма патетика, има делнично чувство за дом ...

Всяка пролет трийсет и два милиона лястовици политат към Европа, редовно съобщават медиите.
Ако не е Поетът да ни ги покаже, така и няма да ги забележим цяло лято. Нито ще забележим кога отлитат. Ако не е Поетът!