Цитати на mishela

Но какво да гласи некрологът на писателка като Зелда Фицджералд: тя седеше на ръба, танцуваше така,че си разби сърцето, рисуваше света в изумителни цветове, отгледа дъщеря, пишеше разкази, после умря.

" Тръгването прилича на скок! В миг всичко се променя и този, който ще пътува пести всяка минута, вади колчетата на палатката и бързо гаси жарта преди някой да му попречи и да започне да го разпитва; подтичва , докато нахлузва раницата на гърба си и ...ето вече е на път, изведнъж успокоен като ходещо дърво, чиито листа не потрепват. На мястото на палатката е останал празен правоъгълник от побеляла трева. А по- късно сутринта приятелите се събуждат и си казват: тръгнал е, значи есента идва."

Не искам приятели , които се държат мило с някого, без да ги е грижа за него, или такива, които се преструват на добри само и само да не се чувстват лоши. И такива, които се страхуват. Искам някой, който никога не се бои и е загрижен за другите, искам майка.

Можеш да си лежиш на някое мостче и да наблюдаваш течащата вода, да тичаш, да газиш в блатото с червените си ботуши. Или да се свиеш на кълбо и да слушаш ромоленето на дъжда по покрива. Толкова е лесно да се чувстваш добре!

Дали човек чете или не чете- това веднага се забелязва. Между хората няма по- голяма разлика от тази.

Когато диктатурата е факт, революцията е дълг.

Да, имам торбички под очите, където се крият мечтите. Когато намеря своята, ще ги изпразня и облекчените ми очи ще грейнат.

Родителите явно съществуват на този свят, за да ни напомнят за страховете, които не изпитваме.

Само когато човек вярва в онова, което надхвърля възможностите му- тоест в мечтата, - човечеството прави онези крачки напред, които му помагат да повярва в себе си.

Когато не се раждат от тишината, мечтите стават кошмари.

Съдбата на всекиго е заложена в името му. Вижте Електра- що за име е това? Като оголен кабел- пипнеш ли го, хваща те ток. Сигурно затова вечно е нервна.

Хората не умират внезапно. Смъртта не е събитие. Дори в случаите на инфаркт и автомобилна катастрофа скоропостижна смърт няма. След като сърцето спре да бие, животът продължава. Убеден е в това. Хората са го знаели още преди векове. Бдели са над тялото девет дена преди да го погребат- за всеки случай. Някогашните хора са се страхували да не бъдат заровени живи. Смъртта не е краят както се твърди. Тя е безкраят. На всички им се иска да вярват, че смъртта е бърза, защото изпитват дълбок, неописуем страх от умирането. В интерес на истината обаче смъртта си играе с нас, шикалкави, мотае се, държи се несериозно, самопочиства се. С метла и лопата. С препарат. С голям жълт парцал.

Мохамед можеше да си мълчи с точно тази жена цяла година, може би две, без да напуска канцеларията. Едната от секретарките му просто щеше да носи и отнася храна, а те двамата щяха да си стоят, да поглеждат през прозореца, да наблюдават как странната птица пикира и каца пред очите им, как странното дърво потреперва.

А когато поеме на път той е като цяла конница, препускаща към своя край. Безкрайните тресавища. Голямото устие. Шотландия. Африка. Робство. Свобода. Той е момиче. Мъж. Всичко, нищо. Той е болест и здраве. Слънцето. Луната. Черно и бяло. Нищо не може да го пречупи. Нито миналото, нито бъдещето. И той забива горно до и освобождава. Изкрещява. Освобождава го. Огъва тоновете. Огъва тялото си. Тялото му се превива на две. Тропмпетът му сочи пода, после небето. Изсвирва още едно горно до. Държи го. Просто продължава да надува. Да свири собствената си история. Да я свири с вятъра. Да я разкъсва. Да раздира себе си. Докато се взриви. Чак тогава се завръща. Бавно, съвсем бавно слепва парченцата и става цяло.

Денят изгря влажен и мрачен, с топъл вятър и небе покрито с плътно одеало от сиви облаци, които приличаха на завалян мръсен памук.

Хората се преселват, защото са изтощени от безпокойство. Заради разяждащото чувство, че колкото и да работят, усилията им няма да бъдат възнаградени, че това, което ще изградят за година, други ще разрушат за ден. Заради усещането, че бъдеще няма, че те може да оцелеят, но не и децата им. Заради съмнението, че нищо няма да се промени, че щастието и благополучието са възможни само другаде.

Да избереш съмнението като житейска философия е равносилно на това да избереш покоя като средство за придвижване.

Жената беше позакръглена. Млада, красива и всичко останало, което върви с това, но позакръглена. Някак не се връзва да си млада и красива и да си възпълна. Както вървях след нея се вторачих в тялото и.
Винаги се обърквам озова ли се в компанията на млади, красиви и дебели жени.И аз не знам защо. Може би защото в съзнанието ми от само себе си изниква образът на хранителните им навици. Видя ли дебелана, си представям как тя топи с хляб последната капка сметанов сос и налапва последния стрък кресон от гарнитурата в чинията си. А случи ли се това, все едно киселина разяжда метал, в главата ми плъзват сцени как тя се храни и аз губя самообладание.
Няма проблем, ако става дума за някоя грозна дебелана. Дебеланите са като облаците по небето. Носят си се там и нямат нищо общо с мен. Съвсем друго са младите, красиви дебелани. От мен се иска да имам отношение към тях. Нищо чудно и да преспя с някоя. Объркването вероятно идва точно оттам.

Пълните момичета в розово ми приличаха на големи ягодови пасти, които танцуват на дансинг валс...

- Как е възможно съзнанието, духът да са толкова несъвършени? - усмихва се жената.
Аз си поглеждам ръцете. Окъпани в лунна светлина, те приличат на статуи, които ей така, без причина са изваяни съразмерни.
- Може и да са несъвършени- казвам- но остават следи. И ние можем да тръгнем по тях, както по стъпки в снега.
- Накъде отвеждат те?
- Към самите нас- отвръщам аз- Духът е точно това. Без дух нищо не води наникъде.