Цитати

Едно пътуване не се нуждае от мотив.И не закъснява да докаже , че си е самодостатъчно.Човек е убеден , че ще направи пътешествие , ала много скоро пътуването започва да прави него или да го разваля.

Рядко се ражда ум, способен да пресътвори дотогава несъществуващото в заслепяващо очевидно. Викът: "И аз можех да се сетя!" е много популярен, но и крайно подвеждащ поради факта, че никой всъщност не се е сетил по-рано.

Работата е там, че ти растеш, но не и паметта ти, и сума ти нещо изпада от нея. Така че разбирате - основната разлика между някой на моята възраст и някой на вашата е не колко знам аз, а колко съм забравил. После пък започваш да забравяш и какво точно си забравил, а накрая забравяш и че въобще е трябвало да помниш нещо. И тогава придобиваш склонност да забравяш и ...ъъ... за какво точно говориш в момента.

Електрическият монах е електродомакински уред, каквито са например миялната машина и видеото. Миялните машини мият досадните машини вместо вас и по този начин ви спестяват грижата да ги миете сами; видеото пък гледа досадната телевизия вместо вас и по този начин ви спестява грижата да си я гледате сами. Електрическите монаси пък вярват в разни неща вместо вас и по този начин ви спестяват все по-тежката задача да вярвате във всичко, в което се очаква да вярвате.

От другата страна нна дерето спрях на моравата пред къщата, в която се бях родил.Взех няколко дребни камъчета и направих онова, което не бе правено нито веднъж през целия ми живот.
Метнах няколко камъчета в процореца, зад който бях посрещал сутрините през първите си дванайсет години. Извиках собственото си име. Извиках се навън да играем в някакво дълго лято, което вече го нямаше.
Изчаках колкото бе нужно на младото ми аз да излезе и да дойде до мен.
И бързо, бягайки пред зората, двамата изтичахме от Грийн Таун обратно към Сега и Днес, за да останем тук до края на живота ми.

... Но, разбираш ли, само защото… ни се е паднала определена карта… не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам. Да се опитаме да запазим колкото човечност ни е останала.

но чайките са вече сътворени; белите им криле пърхат между мастиленосивите облаци и оловното море.

"...в литналия ми с пълна скорост живот с гръм се разтвори странична врата и нахлу тътнеща черна вечност, вятърът изплющя и задави вика на самотната гибел."

Един град става свят, когато обичаш един от неговите обитатели.

Едно бедно детенце познавам, което
е виждало само на картинки морето.

Решил съм през юли да го взема на плажа
и "Гледай морето!", така ще му кажа.

Но страх ме е много, че когато го види,
ще останат наоколо само пясък и миди,

защото с очите си момченцето, зная,
ще изпие морето от края до края!

Това, което О. Дж. желаеше повече от всичко на света в този момент, беше да намери една дълбока дупка и да я нахлузи върху себе си.

- ... Е, тогава може би има някаква надежда за тази планета, в края на краищата.
- Това е един странен свят - промълвих аз, повече на себе си, отколкото на другата местна душа.
- Най-странният - съгласи се той.

Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.

Поех дълбоко въздух и в очите ми се появиха сълзи, които се затъркаляха надолу по слепоочията в косата ми.
Напрегнах мускулите на краката си и почувстваях тяхната потенциална сила и бързина. Исках да тичам, да имам пред себе си открито поле, през което да бягам, просто, за да мога да усещам земята под краката си. Исках да чувствам вятъра да развява косите ми. Исках да вали, за да мога да помириша дъжда, докато тичам.
Краката ми бавно се свиваха и изпъваха в унисон с ритъма на дишането ми. Навътре и навън. Свиване и изпъване. Беше хубаво.
Прекарах пръсти през лицето си. Чувствах ги топли върху кожата...

[Из "Осмо пътешествие"]
Внезапно някой болезнено ме дръпна за косата. Изохках — беше тараканецът, който искаше да демонстрира, че земната еволюция ме е произвела солидно и че не заслужавам да бъда наричан нищожество, слепено как да е от гнили отпадъци; и току ме удряше по главата с тежкото си смукало… Като усещах, че се разделям с живота, все по-слабо се съпротивлявах, ритнах няколко пъти в агония… и паднах на възглавницата. Още не съвзел се окончателно, скочих, седнах в леглото и заопипвах врата, гърдите, главата си, убеждавайки се, че всичко преживяно неотдавна е само кошмарен сън. Отдъхнах си с облекчение, но после започнаха да ме гризат съмнения. Повтарях си: „Лош сън — хубав ден“, но и това не помогна. Най-накрая, за да разсея мрачните мисли, които ме бяха налегнали, заминах при леля си на Луната. Все пак едва ли осемминутното пътуване с планетобуса, чиято спирка е точно пред къщата ми, може да се нарече „осмо звездно пътешествие“; мисля, че преживяното насън пътешествие, в което изстрадах толкова много заради греховете на човечеството, по заслужава това име.

[Из "Осмо пътешествие"]
Съгласно приетата систематизация, проявяващите се в нашата Галактика анормални форми образуват типа Abberantia (Извратенци), който се дели на подтипове Debilitates (Слабоумци) и Antisapientinales (Неразумци). Към последния подтип се отнасят класовете Canaliacele (Мерзотняци) и Necroludentia (Трупосквернци). Сред Трупосквернците различаваме подразделенията Patricidiасеае (Отцеубийци), Matriphagideae (Майцеядци), и Lasciviaceae (Гнусотняци или Развратняци). Крайно извратената форма Гнусотняци делим на Cretininae (Кретенци), например Cadaverium Mordans (Трупогризци), и Horrorissimae (Ужасняци) с класически представител в лицето на Мътилник Изпъченяк, Idiontus Erectus Gzeemsi. Някои Ужасняци създават собствена псевдокултура; към тях отнасяме видове като Anophilus Belligerens, Дупелюбец… Войнствуващ, който се именува Genius Pulcherrimus Mundanus (най-прекрасният гений на света) както и онзи специфичен екземпляр със съвършено плешиво тяло, наблюдаван от Грампулус в най-затънтеното кътче на нашата Галактика — Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), който сам се нарича Homo sapiens.

Реалността нахлу с пълна сила чак когато някой пъхна ракета в ръката ми. Не беше тежка, но все пак едва се задържаше в ръката ми. Забелязах, че някои от учениците скришом ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се групираме в отбори.
За щастие, някакви остатъци от кавалерското чувство на Майк все пак бяха оцелели и той се приближи към мен.
— Искаш ли да бъдем отбор?
— Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш — пророних с извинителна гримаса.
— Не се притеснявай, ще се пазя — той се ухили. Понякога ми беше много симпатичен.
Нещата обаче не протекоха гладко. Някак успях да се ударя по главата с ракетата и да перна Майк по рамото, при това с един замах. Прекарах остатъка от часа в задната част на корта, скрила ракетата на безопасно място зад гърба си.

Поех си дълбоко въздух.
— Всъщност не — направих пауза. — Но определено ми е любопитно. — Гласът ми, ако не друго, звучеше спокойно.
Той внезапно се предаде.
— Какво точно ти е любопитно?
— На колко години си?
— На седемнайсет.
— И от колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.
— От известно време — призна той накрая.

...
Как да те сложа
Като нямаш нито поставка, ни дръжка
Държах за малко ръката ти, докато пресичахме някаквa линия
Беше добре. По-добре
Пак този трепет
Какво искам, като ти си човек, а търся
Одавна искам среща с това, което в мен още спи
Струва ми се у теб е даден на съхранение
Ключът от далечната стая
Която съм обитавала и вече е време
...

"Власт, по-силна от влстта на парите, или от властта на терора, или от властта на смъртта: непреодолимата власт да внушава обич. Само едно не можеше тази власт: да го дари със собствен мирис. И макар чрез своя парфюм да се явяваше пред света като Господ, щом като сам не може да се помирише и затова никога няма да узнае кой е в действителност, той плюеше на властта, на света, на самия себе си, на парфюма си."