Цитати

"- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам."

"По-късно един дзен учител ми казва, че това, което боли, е егото, душата не изпитвала нищо."

"Ако не бяха гласовете им
щеше да ги няма
белите чапли
в утринния сняг..."

"Тогава за първи път разбрах, че в болката съм сама. Тя ме отделя и не мога да сбъркам къде свършвам и къде започва светът. Когато съм щастлива, нямам граници, но болката си е само моя."

Ето още едно нещо, което хората някога можели, а вече не могат да правят: да се наслаждават в съзнанието си на събития, които още не са се случили и не се знае дали ще се случат. Майка ми много я биваше в това отношение. Според нея един ден баща ми, вместо да пише научнофантастични романи, щял да напише нещо, което много хора искат да прочетат. Тогава сме щели да живеем в нова къща в красив град, да се обличаме с красиви дрехи и т.н. Майка ми ме караше да се чудя защо Господ изобщо е правил такива усилия, та да създаде действителността.
Както казвал "Мандаракс":
"Въображението не пада по-долу от другите пътувания, а струва много по-евтино"
Джордж Уилям Къртис(1824 - 1892)

‎Без всякакво предупреждение пациентът седна в леглото си и изкрещя:
— Виждам всичко двойно!
Една болнична сестра изпищя и един санитар припадна.

- Най-сетне Осмия квадрат! - извика тя. - О,колко се радвам, че най-после съм тук! Но какво е това на главата ми?
Беше златна корона.
- Не, това е великолепно! - каза Алиса. - Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица...

Разцъфна цветето, когато го откъснах-
ликуваше, че от безброя на полето
тъкмо него бях избрал.

Когато човек има две тела, се случват мигове, когато остава наполовина.
-Обсебваща ли съм?
-Ужасно. Когато не си тук.

И нe ви казвам, чe чoвeк нe мoжe да живee и бeз любoв - мoжe - и тoва e най-гаднoтo. Opганитe пpoдължават да пoдcигуpяват нopмалнo физиoлoгичнo cъcтoяниe и тoва пoдoбиe мoжe да пpoдължи мнoгo дългo, дo мoмeнта, в кoйтo кpаят на функциoниpанeтo напpави тoзи тpуп лeгитимeн. Moжe да пoтъpcим убeжищe и забpава и в ceкcуалнocтта и да живeeм катo автoбуcна cпиpка. И така, пpoявeтe пpeдпазливocт, тя винаги e дoбpo извинeниe. Или пък тpъгнeтe утpe c мeн. Нe пpавeтe глупocтта да минeтe някъдe вcтpани пopади излишък на житeйcки oпит. Tpъгнeтe c мeн, дайтe шанc на нeвъзмoжнoтo. Няматe пpeдcтава дoкoлкo му e пиcналo на нeвъзмoжнoтo и каква нужда има тo oт наc. Кoгатo чoвeк e oбичал eдна жeна c oтвopeни oчи, c вcичкитe cи утpини, c вcички пoля, гopи, извopи и птици, pазбиpа, чe вce oщe нe я e oбичал дocтатъчнo и чe cвeтът e cамo началoтo на вcичкo, кoeтo ocтава да напpавитe.

Х А М Л Е Т:
.
.
.
Жесток ще съм, но не и извратен.
Ще я промуша със кинжална реч,
но от кинжала стой, ръка, далеч -
каквато да произнеса присъда,
не бива изпълнител да и бъда!

Х А М Л Е Т:
А пък аз ще ви кажа защо; и моята догадка ще изпревари вашето признание, тъй че от клетвата за мълчание, която сте дали на краля и кралицата, няма да падне и косъм. Не зная защо, напоследък съм загубил цялата си веселост, зарязал съм напълно телесните упражнения и изобщо съм изпаднал в такова мрачно настроение, че тази прекрасна сграда - земята - ми се вижда гола канара; този опнат над нас прозирен шатър на въздуха - можете ли да си представите? - този дивен свод над главите ни, този величествен покров, обсипан със златни огньове; всичко това е за мен само едно скупчване на зловонни пари. Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва... И жените също, колкото и да се усмихвате.

- Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.

Нещо у него винаги я връщаше назад в детството й към преждевременно развития детски страх, че може да бъде прозряна, както и към преждевременно развития детски страх, че може да остане незабелязана. Да се страхуваш от разкриване и да умираш да бъдеш видян - това беше дилемата.

Идват секунди-по пет или шест, не повече,-когато внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. Не, не говоря за небесния му произход, а за това, че в земния си облик човек не може да го понесе. Или трябва да се промениш физически или да умреш. Съвсем ясно, безспорно усещане. Сякаш изведнъж се сливаш с цялата природа и изведнъж си казваш-да, истина е! Създавайки света, бог всеки ден е повтарял:"Да, истина е, да, хубаво е!" Не, не изпитваш умиление, а просто радост. И не прощаваш, защото просто няма какво да прощаваш. И не че обичаш, не-о, това е много повече от любов! Най-страшното е ужасявящата очевидност и тази радост трае ли повече от пет секунди-душата няма да го издъържи и трябва да изчезне. През тия пет секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото заслужава.

Чувстваше се като Венера с Адонис в обятията й, като Ищар с нейния млад съпруг, като Клеопатра с Марк Антоний. Ето го първичното еротично преживяване...

Нахлуваме един в друг, сърцата и душите си преплитаме на място, от което отсъстваме. Може би е чудо най-голямо или безумие лудешко.
---
Можеш ли да ме спасиш от теб...
Или от мен самия?

Астрид Линдгрен завършила с думите :
Уважавайте децата. Как ми се иска възрастните малко повече да проявяват уважение към детето...Давайте на децата любов, повече любов и още повече любов...

Няма ли да е най-добре, ако престанем да се мъчим да разбираме околните, а просто приемем факта, че никое човешко същество няма никога да разбере другото: съпругата - мъжа си, любовникът - метресата си, родителят - детето си. Вероятно хората са измислили бог именно заради това, че е същество, способно да разбира.

И тъй, след като години наред се опитвах да възприема мнението на другите, накрая се разбунтувах. Аз съм невидим.