Цитати на NeDa

След смъртта на майка ми получих писмо от приятел в Чикаго, бивш свещеник от "Меринол", който интуитивно усещаше какво точно изпитвам. Смъртта на родител, пишеше той, "въпреки цялата ни подготовка и всъщност въпреки възрастта ни, разбутва разни неща дълбоко в нас, задейства реакции, които ни изненадват, отключва спомени и чувства, които сме смятали за отдавна погребани. В този неопределен период, наречен траур, ние сме като в подводница, стоим притихнали на морското дъно и слушаме дълбочинните бомби, които избухват ту наблизо, ту надалеч и ни обстрелват със спомени".

Най-голямото предизвикателство в моята работа са глупостта, скрита зад много приказки; несправедливостта, загърната с ученост; духовното оскотяване, облечено в костюм за няколко хиляди.

Щом трябва да ги будим, вероятно пак ще си заспят.

Не е нужно да чакаме велики промени. Достатъчно е да започнем с малки, но неотклонни стъпки. Често те се оказват достатъчни.

Няма момент, в който да е късно за каквото и да е. С думата "късно" хората обозначават мързела, нерешителността и нежеланието си.

За да има лъжец, е необходимо
да се намери и вярващ.
Дори да са един и същи човек.

Помнят походката ми трескавите тротоари,
разстлани като картон за "Не се сърди човече"
из прашното градче на моето детство.

накълцват тротоарите с ножицата на походките си

Кросно златисто, ручеят тече!...
Като совалка раче го тъче.

Благочестива селска тишина!...
Замрели под крилце са всички трели.
И вишните напомнят, до една,
на църквици с кубета побелели.

Към притвора им щом пристъпиш бос,
там горе, през разтрога, все ще мернеш
как в черно расо някой дребен кос
проточва свойта тъничка вечерня.

А крехки сме като кибритените клечки -
главите пламнат ли - и въглени сме целите.

След дъжд и да изгреят две дъги,
те пак са само веждите на бялото. Гримирани.

Минути само взорът ни щастлив е
и мислите-разколници го грабват.
А този свят недрата си разкрива
едва когато ти му се зарадваш.

Тогаз избухва тишината, скрита
под всеки дремещ лист, венче и чашка.
И да разбираш пеперудите, които -
летейки над земята - ръкопляскат.

Подобно купчина от пръст
нощта внезапно ни затрупва.
Дълбоко, в глината ѝ гъста,
ний търсим през съня пролука.

И проходи дълбаем всяка
минута - да допрем телата си.
Като къртици, победили мрака
със слепотата си.

Страхувам се, че двете ми ръце,
като гнездо, ти утре ще напуснеш.

Фикс идея
Да притежавам миг поне такова
безгрижие, каквото притежава
плашилото: - Еь, шапка на тояга!

Зора се сипна.

Ластовичи събор

Вече ластовичките се събират,
всяка есен, сутрин става така:
телеграфните жици са в черно бродирани,
а това не прилича ли на тъга?

...
Колко пъти в такива ясни есени
наблюдавал съм тоя техен събор
и ония паяжини - понесени
повлекливо във есенния простор.

Те отлитат късното лято да дирят,
но от тях остава нещо във мен
и от тия във черно избродирани
телеграфни жици във тоя ден.

Разсъмване

Разсъмва се, безшумно по стъклата
се стича ранната виделина,
коприненият хлад от дървесата
и синята небесна ведрина...

Зимен сън

Огромната тъга с нощта
събаря се като лавина,
зад хоризонтната черта
ечат нечувани години.

И сякаш аз се раждам пак,
сега съм се събудил вече.
Във утринния полумрак
се чува песен отдалече.

И знам - това е пак светът
и него в тъмното дочувам,
и знам - това е първи път,
и знам, че вече не сънувам.