Цитати на NeDa

Орешков рядко пишеше, но както повечето хора, обичаше писмата. Най-често получаваше от майка си.
Гъвкав повет вместо редове, ароматни думи от диви ябълки, боровинки вместо непокорни точки, имена от мек шепот, изписани по слух - нищо в света не можеше да се сравни с тези странни писма, които предизвикваха смях и сълзи едновременно. "Орешко, пишеше майка му, зима доде при нас плита дупечката, никуйняма пиша и на двамка ви? Пък снощи съубагни мириноста. Двенки шаренки идвамги отървах утстудъ. Само дядоти райчу, ниможада прискочи трапо камбаната би снощи пиянюу Поп..."
Писмата на майка си, свързани в пачка, Орешков пазеше в градската квартира под възглавницата. Щом понякога му докривееше, разгъваше пожълтелите листа от ученическа тетрадка, четеше ги от край до край и сякаш слушаше гласа на майка си, кадифено мек и ласкав...

"Малки гари"

И само на цветята говореше Велика като на деца. Стайни и градински, за сватби и погребения, снежнобели леандри, жълти ружи, цикламови бегонии, пъстри хризантеми, алени мушката, кадъндюлмя с червени мъхави топчета, босилек, чемшир, сакъзче, далчета...
Той, Драгия, макар да беше мек човек, не обичаше цветята. Все му пречеха на лехите с лук, домати, чесън. Где видеше китка, отскубваше я, хвърляше я на добитъка. Старата събираше подире му недосечените коренчета, вадеше скрито семе и подир месец-два, напук на Драгия, из градината лумваха алени, морави и жълти пламъци. И пак тръгваше мъжът ѝ да сече и скубе.
Помина се и две години след смъртта му цялата градина потъна в цвят, който заглуши люцерната, чесъна и боба. Китки избуяваха в саксии по прозорците, в чирепчета, дървени сандъчета, ръждиви консервени кутии; растяха жълтолики стръкчета в продънените му цървули, захвърлени на двора.
Сред цветята сядаше на пладне да похапне, там най-добре почиваше, сякаш с близки разговаряше.

"Чужд живот"

Къщата е твърде стара и прилича на дърво, изкорубено и попукано от тежестта на клоните. В потайните ъгли, с които е богата тя, живеят стогодишни дребни мравки. Понякога ситно заплетената върволица се обточва като червеникаво въже покрай стената, спуща се по дървеното стълбище, върви по чупките на стъпалата, достига външната врата, намира под прага мъничка пролука, забавя се, докато изтика от нея гнездото на осите, измъква се на тясната площадка и поспира за малко, разколебана и заслепена от прииждащата светлина; тънки нишки се разпридат от дебелото въже и с оживление потъват сред тревите.
Слепите стени на коридора, подпухнали от влагата, с тих шепот ронят люспи от мазилка. Шепнат стъпалата, шепнат дървените прагове, оглозгани от краката на минаващите. Шепнат вратите и прозорците, ръждивите пружини на леглата, столовете, кръстосани отдолу с тел, масивният бюфет с книжни цветя между стъкларията, масата с избелялата мушама, по която като лодки плават прогорени петна от ютия. Селски черги, тъкани от шарени парцали, покриват дъсчения под.

"Семейно огнище"

Равнина. Леко разхълмена. Тук-таме в дълбеите са притихнали селата на Добруджа. Необятна нива.

Другарите от село ми писаха: "Като тръгваш насам, отбий се в партийната книжарница и купи още два-три портрета на водачите - да украсим клуба."
...
В къщи, щом ме зърна, баба Тодора почна да се оплаква:
- Знаеш ли какво ми направи внучката! Извадила иконата от иконостаса и седнала върху нея да си пише домашното. Че разляла всичкото мастило и наплескала брадата на светого Николая. Ох, на стари години останах без икона.
Горката баба! Как да ѝ помогна? По едно време се досетих за портретите, които носех. От маркс имах два. От Енгелс - един... Я да сложа наместо светого Николая автора на Комунистическия манифест. Баба недовижда и е неграмотна. По-добре ще бъде за душата ѝ, ако се моли на Карл Маркс. Опънах в иконостаса новия образ наместо наплескания светец и погледнах старицата. Очите ѝ бяха овлажнели от благодарност. Додето изляза, тя вече бе запалила кандилцето и струваше поклони пред иконостаса.

- Тогава остани - каза ѝ той. - Не можеш ли просто да останеш?
Тя поклати глава.
- Родителите ми са там - рече тя.
- Но сестра ти е тук.
- Имам още три сестри отвъд океана.
- Накарай ги и тях да дойдат. И родителите ти също...

- Там е семейството ми.
- Ще доведа и тях - каза той, и като му се стори, че тя се позасмя, добави също през смях: - Ще ги доведа всички, родителите и сестрите ти, дори съседите ти, ако ти го поискаш. Имате ли пастор в града? И него ще доведа. Млекар? И него също. - Тя вече се смееше с глас. - Имате ли някой хлебар, който предпочиташ? А монахини? Или братовчеди? Ще ги доведем. Ще ги доведем всичките.

Но сега тя имаше тази масивна тухлена къща с три спални на горния етаж, цял приземен етаж и колкото ѝ сърце иска шкафове за бърсане и под за лъскане. Малък гараж отзад, дворче с дърво, ограда от жив плет. Човек би казал, че под влиянието на нейния педантичен съпруг-германец, тя се бе превърнала от безразлична към домакинстването през детството на Денис в обсебена от чистенето госпожа Холцман, но може би най-вероятното обяснение бе, че почистването на къщата на Холцман бе нейният начин да обхожда своите владения, да преброява придобивките си, да заравя ръце в своята купчина златни дублони. В дългия списък от причини да се омъжи повторно нямаше нито една, свързана с любов, а по-скоро с пространство (казано направо), където да има достатъчно шкафове, двор и свободна стая, достатъчно топлина през зимата и много прозорци, които отворени през лятото, да пускат вътре полъха на вятъра, така че спокойно да живее и без любов.

За един рожден на майка ми, баща ми бе опаковал кашонче с петдесет кибритени кутии в ярка домакинска хартия, а на картичката бе написал: За да не загасне огънят, който ти запали в мен.

Дните ми бели, бели и празни,
снежни къдели, мисли заразни...
Нощи самотни, влажни и кални,
звездна безпътица, мисли банални.

Моите щерки, нейде далече...
Кръстосват света, влюбени вече.
И люлки правят - и слънце пилеят...
Косите мои просто белеят.

Кучета бездомни лаят,
подир задомена тишина.
А часовникът отмерва краят
на последната в света злина.

Вятър във сърцето ми лудува,
аз лежа от себе си спасена.
И не знам защо, но ми се струва,
че нощта в очите си ще вдена.

Слънчева, лъчезарна,
ти я намери - взе я!
Дай Боже да ти е вярна,
колкото ти на нея!

Тя е за теб морето,
дето ти ще преплуваш.
Тя е всичко, което
щом си мен не сънуваш.

Тя е мило удобство,
никой няма да страда.
Тя е сладкото робство,
но е горчива награда.

Тя е сбъдната твоя мечта.
Тя е славеев глас.
Всичко това е тя -
но
останалото съм
АЗ.

Седмица

Седем нощи легнаха си тъмнокоси.
Седем синеоки дни изгряха.
И вихрушки седем - боси
тичаха под тъжната ми стряха.

Седем пъти молех се на бога.
Седем пъти в дявола се вричах.
Седем пъти лъгах се, че мога,
да живея без да те обичам.

Като лястовица

И пак започвам всичко отначало -
Летя за кал!
Издигам славки до небето,
крилата ми не са във бяло
и щастие не нося общо взето.

Колко е странно

Защо не падам!?
Нали останах всъщност без сила...
Колко е странно, защо не страдам?!
Нали ме лъже някой, че съм му мила.
Колко е странно? Защо не плача?!
Нали кръвта ми на сълзи стана
и от отровата синя на здрача,
съм безнадеждно, мъртво пияна.
Изпих я всичката, няма грешка
и на небето счупих стъклото.
Изгубих царства, спечелих пешка,
заспах с обувките на леглото.
Колко е странно, нали съм гладна,
а отминавам вечеря пищна.
На себе си съм досадна,
на кожата си излишна!
Как да избягам от дрипата стара
с раните тъй демоде...
Слизам на непозната гара...
Оглеждам се... Накъде?!
Колко е странно! Сърдечна киша!
Но съм трогателно делова,
решавам важно - Не ми се диша...
Е, и какво от това?!

Импресия

Ще прецъфтят дърветата,
ще свърши пролетта
и ще остане таз земя без цвят.
Така си мислиш - натъжен, забравил,
че плодовете зрели пак са цвят,
че есенните листи пак са цвят,
че даже падналия сняг е цвят,
ако в очите ти цъфтежа не е свършил...

Страх

Страхувам се от този равен ход
на настроения, на стъпки, на привички -
от тежките завеси с цвят на йод
и на машината от тракащите срички.

И сякаш всяка вечер е предписана
като рецепта за лекарство.
Не ме лекувайте! Така съм аз орисана:
да съм владетелка без царство.

Да бъда вятъра, заспал в тревите -
непокорен, с опърлени крила.
И - безнадеждно ехо по следите
на онова неказано: "Ела!"

Страхувам се от този равен ход
на настроения, на стъпки, на привички.
Ти казваш - ето истинския ти живот,
а аз си мисля - бъркаш като всички.

Ала има такова обичане,
като есенно тичане
по треви позлатени,
дето стъпките са студени,
студени...

Ненощувало утро здрачи.

нов... прощален съюз помежду ни
сключват трите небесни думи:
слънце, вятър и свобода!

Ще вървя тихомълком, далеч от гонитбата луда.
А защото баща съм, каквото и с мен да се случи,
аз не мога да скръстя ръце, трябва пак да се трудя
и ще правя шосета за мравки, канали за ручеи.

"Екогласно отклонение"