Цитати на NeDa

Хубавото време е хубаво за всичко - и за работа, и да го изседиш.
из "Философия"

След туй на места снегът взе да се прошарва. Вече миришеше на размразено. После зачерня сплавената от есента шума. При вятър клоните не пукаха, люлееха се гъвкаво. Най-сетне снегът се достопи. Трепнах една заран, като забелязах по небето бели забрадчици с разпуснати краища. До обяд напече. Небето се отдръпна в дълбока синева. Изсъхна и по сенките. По клоните изби странна на цвят резедаво-сива руменина. Тестяна корица с едва забележими пукнатини прошари рохкавата пръст. След два дни пъпките на люляка се свъртяха като охлювчета. И грейна неудържимо, нашироко, до най-тъмния ъгъл на вече опразнената плевня се разплиска светлина.

Селцето, свлякло се под канарите, е неугледно и бедно. Къщите, строени след войната, са безлични. В околностите няма никакви забележителности. Реката е пресъхнала. В полето дърветата отдавна са изсечени. Понякога не ми се вярва, че съм роден тук. Жал ми е. Какви красиви места има по света.
Ще ми се да покажа на жена ми, на Цецилия, нещо, което да я впечатли. Мислено залесявам голите хълмове, осоленото поле. Засипвам каменистите дерета, разсаждам, кастря и облагородявам селцето, за да стане то такова, каквото е в мечтите ми. Домъквам видяна нейде над Батак ливада, стари корубести върби от поречието на Марица, бистрооки пирински езерца, роженски смърчове и бели старопланински буки, тръсталаци от Сребърна и лавандулови поля от Гьопса, жеравненски къщи и тополови горички от брега на Дунав. Пришивам заливи, потоци, топли извори, буча кипариси, лимони и смокини, докато моя край не се превърне в такъв, какъвто заслужава, в райско кътче.

Обичам пролетните мъглици, миризмата на тор и зелено, рохкавата пръст, в която бос потъвам, йодния дъх на доматените стебла, нежносините цветчета на люцерната, пухкавата свила на мамулите, грапавите вържила на тиквите... Обичам да копая, да кося, да забивам с придъх брадвата в чворестия пън, да наблюдавам как крушовите листа загърбват вятъра с пепелявото си опако, как капките роса се оцеждат от лозата, как мрежата след дъжд като бродирана светлее, как се отразява в очите на овцата лилавото небе, как се мятат, като че го душат, пламъците край черното котле на огъня, как тежко се огъва изненаданото от бурята пране, как суховеят разширява пукнатините, зейнали като уста.

В тоя зид има врата, засводена с дялан камък. Човек не може да мине през нея прав. Той трябва да се наведе пред годините на зидове и греди, пред гробовете, наредени един до друг, пред престарелия орех и гробницата в дъното, където се покоѝ прахът на отминалите поколения.

Колебаещата се пеперуда

Издигне ли се - ще я поеме
въздухът гъст и чист.
Слезе ли - площадка зелена
ще ѝ предложи някой лист.

Последни есенни щурци - непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!

Искам бог да ни накаже с дълъг път и дълго здраве,
под единствената черга да не лягаме сами,
любовта да ни измъчва и смъртта да ни забравя,
дъбов лист да ни закриля,
крушов лист да ни шуми.

Дай ми една такава прегърбена къща
с цъфнал здравец под стряхата,
с три стъпала,
с най-дългото ехо, което се връща,
отразено в отсрещните стръмни била.

за първи път забелязвам, че имна шосета, надюшечени с прахоляк, който кротува и чака едно стъпване, за да се надигне.

Примамило ме е селското безлюдие. Мразовита зима е. Снегът не е сняг, а пърхут върху поледица. Къщата е вкочанена - гредите ѝ попукват.
Всичко съм си приготвил от есента: сухи дръвца, малко борови подпалки, малко боринки и... моята печка-варачка забумтява. Устицата ѝ вади топло езиче - игривият пламък на буйното разпалване. По борината цвърти и се пържи смола. Мирише на селски тамян.

Навън е късна, окиснала есен. Дебел облак е забърсал звездите из небето, та ги е вчернил. И светлината на газената лампа върви от жълто на гнойно. Нейде в тъмното шумят големи води, под цървули цвърти кал.

Щурците са обърнали гласа на зима.

Зад прозореца
декемврийският ден
разграфява града
с бели пръсти.
Безоблачен и ясен
СТУД.
Обмислям го
зад крехката преграда,
до топлото кафе
със лист и молив.

Орешков рядко пишеше, но както повечето хора, обичаше писмата. Най-често получаваше от майка си.
Гъвкав повет вместо редове, ароматни думи от диви ябълки, боровинки вместо непокорни точки, имена от мек шепот, изписани по слух - нищо в света не можеше да се сравни с тези странни писма, които предизвикваха смях и сълзи едновременно. "Орешко, пишеше майка му, зима доде при нас плита дупечката, никуйняма пиша и на двамка ви? Пък снощи съубагни мириноста. Двенки шаренки идвамги отървах утстудъ. Само дядоти райчу, ниможада прискочи трапо камбаната би снощи пиянюу Поп..."
Писмата на майка си, свързани в пачка, Орешков пазеше в градската квартира под възглавницата. Щом понякога му докривееше, разгъваше пожълтелите листа от ученическа тетрадка, четеше ги от край до край и сякаш слушаше гласа на майка си, кадифено мек и ласкав...

"Малки гари"

И само на цветята говореше Велика като на деца. Стайни и градински, за сватби и погребения, снежнобели леандри, жълти ружи, цикламови бегонии, пъстри хризантеми, алени мушката, кадъндюлмя с червени мъхави топчета, босилек, чемшир, сакъзче, далчета...
Той, Драгия, макар да беше мек човек, не обичаше цветята. Все му пречеха на лехите с лук, домати, чесън. Где видеше китка, отскубваше я, хвърляше я на добитъка. Старата събираше подире му недосечените коренчета, вадеше скрито семе и подир месец-два, напук на Драгия, из градината лумваха алени, морави и жълти пламъци. И пак тръгваше мъжът ѝ да сече и скубе.
Помина се и две години след смъртта му цялата градина потъна в цвят, който заглуши люцерната, чесъна и боба. Китки избуяваха в саксии по прозорците, в чирепчета, дървени сандъчета, ръждиви консервени кутии; растяха жълтолики стръкчета в продънените му цървули, захвърлени на двора.
Сред цветята сядаше на пладне да похапне, там най-добре почиваше, сякаш с близки разговаряше.

"Чужд живот"

Къщата е твърде стара и прилича на дърво, изкорубено и попукано от тежестта на клоните. В потайните ъгли, с които е богата тя, живеят стогодишни дребни мравки. Понякога ситно заплетената върволица се обточва като червеникаво въже покрай стената, спуща се по дървеното стълбище, върви по чупките на стъпалата, достига външната врата, намира под прага мъничка пролука, забавя се, докато изтика от нея гнездото на осите, измъква се на тясната площадка и поспира за малко, разколебана и заслепена от прииждащата светлина; тънки нишки се разпридат от дебелото въже и с оживление потъват сред тревите.
Слепите стени на коридора, подпухнали от влагата, с тих шепот ронят люспи от мазилка. Шепнат стъпалата, шепнат дървените прагове, оглозгани от краката на минаващите. Шепнат вратите и прозорците, ръждивите пружини на леглата, столовете, кръстосани отдолу с тел, масивният бюфет с книжни цветя между стъкларията, масата с избелялата мушама, по която като лодки плават прогорени петна от ютия. Селски черги, тъкани от шарени парцали, покриват дъсчения под.

"Семейно огнище"

Равнина. Леко разхълмена. Тук-таме в дълбеите са притихнали селата на Добруджа. Необятна нива.

Другарите от село ми писаха: "Като тръгваш насам, отбий се в партийната книжарница и купи още два-три портрета на водачите - да украсим клуба."
...
В къщи, щом ме зърна, баба Тодора почна да се оплаква:
- Знаеш ли какво ми направи внучката! Извадила иконата от иконостаса и седнала върху нея да си пише домашното. Че разляла всичкото мастило и наплескала брадата на светого Николая. Ох, на стари години останах без икона.
Горката баба! Как да ѝ помогна? По едно време се досетих за портретите, които носех. От маркс имах два. От Енгелс - един... Я да сложа наместо светого Николая автора на Комунистическия манифест. Баба недовижда и е неграмотна. По-добре ще бъде за душата ѝ, ако се моли на Карл Маркс. Опънах в иконостаса новия образ наместо наплескания светец и погледнах старицата. Очите ѝ бяха овлажнели от благодарност. Додето изляза, тя вече бе запалила кандилцето и струваше поклони пред иконостаса.

- Тогава остани - каза ѝ той. - Не можеш ли просто да останеш?
Тя поклати глава.
- Родителите ми са там - рече тя.
- Но сестра ти е тук.
- Имам още три сестри отвъд океана.
- Накарай ги и тях да дойдат. И родителите ти също...

- Там е семейството ми.
- Ще доведа и тях - каза той, и като му се стори, че тя се позасмя, добави също през смях: - Ще ги доведа всички, родителите и сестрите ти, дори съседите ти, ако ти го поискаш. Имате ли пастор в града? И него ще доведа. Млекар? И него също. - Тя вече се смееше с глас. - Имате ли някой хлебар, който предпочиташ? А монахини? Или братовчеди? Ще ги доведем. Ще ги доведем всичките.