Цитати на NeDa

Шимпанзето в такава зоологическа градина прилича на човек, осъден на доживотен затвор.

Мнозина се ужасяват, когато чуят, че едно шимпанзе може да изяде бебе, но за шимпанзетата хората са само някакъв друг вид маймуни, в неговите очи не много различни от павиана.

При шимпанзетата семействата се състоят само от майка и някои или всичките ѝ малки. Освен неговото необходимо участие в зачеването на малкото бащата не играе по-нататък никаква роля в развитието му. Нито ние, нито шимпанзетата знаехме кой мъжки на кое малко е баща.
Това изключване на мъжкия пол от семейна отговорност е може би една от основните разлики между човешкото общество и обществото на шимпанзетата.

Безкрайно обаяние, безкрайна радост, безкраен труд!...

За тях аз бях една бяла маймуна, много необикновена, разбира се, но в края на краищата не така ужасно страшна.

От този град само си отиват

Изживяла съм София с теб.
Изпушила съм София с теб.
Изпила съм София с теб.
Изчела съм София с теб.
Избродила съм София с теб.
Изчезвала съм тук.

Минавам през всички места,
които пазят тайните ни и ги моля
да не ме издават следващия път,
в който се появя там с някой друг.

Народния беше така разстроен,
макар че си пада по драмата.
Борисовата се потопи в езерото
с лилиите -от обида.
Кристал беше толкова надрусан,
че не повярва на настъпилия край.
Графа ми каза, че би се отказал от
титлата си, за да се съберем с теб.
Попа се прекръсти и през въздишка
ми промълви, че само аз си знам.
Славейкови започнаха да рецитират
и да се надприказват, ала в главата ми остана
единствено “той ме е прегърнал с клони”.
Музикантите на Гарибалди ми казаха,
че никоя от песните вече не е за нас.
Мълчаливата статуя в Царската за първи
път разлепи устните си, за да ме нахока,
че трябва да направя нещо по въпроса.

Минавам през всички тези места,
за да изплувам.
А затъвам все повече.

ДНК

И какво като бяга
от навиците, покълващи в нея,
щом е наследила очите му?

искам да нямаше неща
които не ги
лекува, трие или приспива
никоя прегръдка

знам че през никоя тъга
няма shortcut
има само един трик -
просто не спираш да вървиш

Да знаеш как да си отиваш
е изкуство като всяко друго -
талантът е решаващ.

[...]
Умението да останеш не изисква
особена дарба -
просто повече работа.

Тези ръце винаги са можели
какво ли не -
били са и постеля,
и въже.

... в кабинет 218, дъното на коридора,
с поглед, в който няма лоша новина,
а на вратата му с едър шрифт: кардиолог.

Сърцето шумоли спокойно.

Мерни единици

Сам
като скот,
като куче,
като вълк единак.

Не знам на кого му е хрумнало
да използва животни вместо хора
за мерни единици на самотата.

Навярно никога не е улавял
блуждаещ поглед
на човек в тълпата -

прибиращ се в къща,
която не е вкъщи,
която не е всъщност нищо
освен три стаи, 100 квадрата,
един балкон и покрив,

където никой не те чака.

Да има един човек, който така да го няма.

Нещата, за които не говорим
се трупаха с години на масата.
Слушай как сърцата къркорят,
когато си напълним чашите.

Нещата, за които не говорим,
се свеждат до едно и също:
Каквото и да преборим,
бойното поле ни чака вкъщи.

Баща ми едно време чакал син,
аз години наред се надявах на баща.

От "момичето на татко"
до "мъжко момиче"
колко мечти се объркаха.

А после преляла през очите - първата сълза.
Първата, която после хилядолетия наред течала и браздяла и дълбала и ваяла.
Ваяла нас.
По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за плач.
Ъгълчетата на устните - меки бентове, крехки прегради - скоро се поддали...
А тя не спирала
Докато не придала на човешкото лице днешния му вид.

"Пипи" е преработена, канех се да започна друга книга за деца, която да е по-нормална.

Песничка за хората

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците ѝ станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.

Блудният

Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Самотно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.