Цитати на NeDa

Christmas madness блещука вече тук и там. Защо не оставим на мира ноември?

Списък на тревогите

Вече стана три.
Май надушвам пушек. Някъде гори.
Някъде далече. Някога преди.
Някоя жена след малко ще роди.
Мале, как болеше. Аз съм си добре.
Случва се сърцето изведнъж да спре.
Просто без причина. Я? Не го усещам.
Явно е заспало и сънува нещо.
Прекалено тихо. Прекалено тъмно.
Ако беше лято, вече да е съмнало.
Ще си купя прежда нещо да плета.
Ще изглеждам просто бабичка-мечта.
Нещо май забравям. Нещо май ми има.
Нищо по-конкретно, а непоносимо.
Как пък ще е щастието топъл пистолет.
Мина цяла вечност, а е три и пет.
Някой гледа болен. Друг лежи ранен.
После пет без десет. После шест без мен.

Безкрайната любов

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

... календар
разпнат между четири кабърчета
на стената (безразличен
към датите)

...
перде на прозореца
непрогледност и навън
и навътре (няма как
да надникнеш в око на слепец)

из "Инвентарна книга"

Дивите лебеди

дано ми се падне единайстата риза
недошитата с недовършения ръкав
та да ми остане поне едното крило

разбира се
едно крило не стига да полетиш но
и не позволява да забравиш небето

Апотеоз на меланхолията

ще стане рано ще потегне
полегналата настрани ограда
ще окоси тревата в двора ще полее
лехата със цветята ще избърше
праха върху перваза и ще седне
на дървената пейка пред вратата
заслушан в гърления глас на утрото

защото даже адът да гори със тъмните си пламъци
словата трябва да останат тихи

Ноктюрно

от ъгъла на улицата до дома ми крачките са точно двеста
шестдесет и седем - стъпалата до етажа
са тридесет и шест - прозорците върху отсрещната фасада
са осем ако не броим трите тавански
дърветата в алеята са двадесет и пет
камбаната на градския часовник бие два
минутите до сутринта са триста тридесет и четири

такъв е този свят във който
останах да живея след раздялата
любима

От Пясъчен хълм (1970-1974)

На безумното лято след блясъка
тихо гаснат слънца слънчогледови.
Лекомислени вчерашни праскови
сладки спомени крият във себе си.
И в дворовете стихва веселието.
Есен! - стенат тревите пресипнали.
Сякаш странни, далечни преселници
в нас са вече дори и душите ни.
От Пясъчен хълм (1970-1974)

Фло допринесе много за науката. Тя и голямото ѝ семейство ни дадоха изобилна информация за поведението на шимпанзетата: за развитието на новородените, за отношенията в семейството, за нападенията, господството, пола - приблизително 40 000 часа наблюдения, ако се съберат заедно данните за различните членове на семейството. Ако познаването на поведението на шимпанзетата спомогне по-правилно да се разберат някои страни от природата на човека, приносът на Фло ще се окаже наистина неоценим, защото животът ѝ обогати нашите знания за шимпанзетата. Но дори и ако никой не беше изучавал шимпанзетата в Гомбе, богатия и пълен с енергия живот на Фло щеше да има пак голямо значение.

Смъртта на Флинт е трагедия във всяко отношение. Същевременно тя е изумително доказателство за дълбочината и значението на силните връзки между малкото шимпанзе и майка му. Аз, която също съм майка, научих много мъдри неща през годините, прекарани близо до Фло. Дължа ѝ лична признателност и за мен Гомбе никога вече не ще бъде същият.

За мен, разбира се, смъртта на Дейвид Сивобради беше най-тежката загуба, защото той пръв прие прие присъствието ми и ме допусна съсем близо до себе си;
... Убедена съм, че той понякога спираше и ме чакаше, също както би чакал Голиат или Уилям, защото, докато се измъквах от някой трънлив храсталак, задъхана и изподрана, често го виждах да седи и да гледа назад към мен. Когато се появявах, той ставаше и продължаваше пътя си.
Един ден, докато седях близо до Дейвид на брега на едно мъничко поточе с кристално бистра вода, видях на земята червен зрял палмов орех. Вдигнах го и го поднесох на Дейвид в отворената си длан. Той извърна глава, но когато приближих ръката си до него, той погледна плода, после мен и тогава го взе, като нежно и решително пое ръката ми в своята. Продължавах да седя неподвижно, Дейвид освободи ръката ми, погледна плода и го пусна на земята.
В момента не беше необходимо никакво научно познание, за да се разбере този жест на успокоение. Възприемах лекото притискане на пръстите му не чрез интелекта си, а чрез един по-първичен емоционален канал: в тези няколко мига беше съборена преградата, създавана в продължение на неизброими столетия при отделната еволюция на човека и на шимпанзето. За мен това беше награда, която надминаваше най-смелите ми надежди.

Когато Гръблин порастна, не можехме да го държим повече в бебешката му клетка и го поставихме в по-голяма клетка на брегана езерото, където шимпанзетата ходеха по-рядко. Клетката беше монтирана към една къща от готови сглобяеми елементи и покрита с трева. В нея беше хладно и проветриво. Когато някой от нас беше там, Гръблин тичаше по белия пясъчен бряг и газеше в блестящото езеро. Когато обаче бяхме в гората при шимпанзетата, Гръблин стоеше в безопасност в клетката, а двама африканци се грижеха за него. Той беше щастлив в Гомбе и повтаряше, че Гомбе е 'любимото му място в света". Това беше добре, защото в най-близко бъдеще смятахме да се върнем тук за по-дълго време.

На затворено, където растат сред хора, шимпанзетата са еднакво търпеливи и приветливи към бебетата на хората и на шимпанзетата. В Гомбе Стрийм обаче белокожите "маймуни", които шимпанзетата вече търпят и дори им се доверяват, не са свързани с представата им за техните малки. За Родолф Гръблин не беше мое скъпо бебе, а съблазнителна храна.

Хуго и аз мислим, че единственият начин да подобрим условията за живот на лабораторните маймуни е да заведем хората, които се грижат за тях, при нашите шимпанзета в Гомбе Стрийм.

Шимпанзето в такава зоологическа градина прилича на човек, осъден на доживотен затвор.

Мнозина се ужасяват, когато чуят, че едно шимпанзе може да изяде бебе, но за шимпанзетата хората са само някакъв друг вид маймуни, в неговите очи не много различни от павиана.

При шимпанзетата семействата се състоят само от майка и някои или всичките ѝ малки. Освен неговото необходимо участие в зачеването на малкото бащата не играе по-нататък никаква роля в развитието му. Нито ние, нито шимпанзетата знаехме кой мъжки на кое малко е баща.
Това изключване на мъжкия пол от семейна отговорност е може би една от основните разлики между човешкото общество и обществото на шимпанзетата.

Безкрайно обаяние, безкрайна радост, безкраен труд!...

За тях аз бях една бяла маймуна, много необикновена, разбира се, но в края на краищата не така ужасно страшна.

От този град само си отиват

Изживяла съм София с теб.
Изпушила съм София с теб.
Изпила съм София с теб.
Изчела съм София с теб.
Избродила съм София с теб.
Изчезвала съм тук.

Минавам през всички места,
които пазят тайните ни и ги моля
да не ме издават следващия път,
в който се появя там с някой друг.

Народния беше така разстроен,
макар че си пада по драмата.
Борисовата се потопи в езерото
с лилиите -от обида.
Кристал беше толкова надрусан,
че не повярва на настъпилия край.
Графа ми каза, че би се отказал от
титлата си, за да се съберем с теб.
Попа се прекръсти и през въздишка
ми промълви, че само аз си знам.
Славейкови започнаха да рецитират
и да се надприказват, ала в главата ми остана
единствено “той ме е прегърнал с клони”.
Музикантите на Гарибалди ми казаха,
че никоя от песните вече не е за нас.
Мълчаливата статуя в Царската за първи
път разлепи устните си, за да ме нахока,
че трябва да направя нещо по въпроса.

Минавам през всички тези места,
за да изплувам.
А затъвам все повече.