Цитати на NeDa

Но сега тя имаше тази масивна тухлена къща с три спални на горния етаж, цял приземен етаж и колкото ѝ сърце иска шкафове за бърсане и под за лъскане. Малък гараж отзад, дворче с дърво, ограда от жив плет. Човек би казал, че под влиянието на нейния педантичен съпруг-германец, тя се бе превърнала от безразлична към домакинстването през детството на Денис в обсебена от чистенето госпожа Холцман, но може би най-вероятното обяснение бе, че почистването на къщата на Холцман бе нейният начин да обхожда своите владения, да преброява придобивките си, да заравя ръце в своята купчина златни дублони. В дългия списък от причини да се омъжи повторно нямаше нито една, свързана с любов, а по-скоро с пространство (казано направо), където да има достатъчно шкафове, двор и свободна стая, достатъчно топлина през зимата и много прозорци, които отворени през лятото, да пускат вътре полъха на вятъра, така че спокойно да живее и без любов.

За един рожден на майка ми, баща ми бе опаковал кашонче с петдесет кибритени кутии в ярка домакинска хартия, а на картичката бе написал: За да не загасне огънят, който ти запали в мен.

Дните ми бели, бели и празни,
снежни къдели, мисли заразни...
Нощи самотни, влажни и кални,
звездна безпътица, мисли банални.

Моите щерки, нейде далече...
Кръстосват света, влюбени вече.
И люлки правят - и слънце пилеят...
Косите мои просто белеят.

Кучета бездомни лаят,
подир задомена тишина.
А часовникът отмерва краят
на последната в света злина.

Вятър във сърцето ми лудува,
аз лежа от себе си спасена.
И не знам защо, но ми се струва,
че нощта в очите си ще вдена.

Слънчева, лъчезарна,
ти я намери - взе я!
Дай Боже да ти е вярна,
колкото ти на нея!

Тя е за теб морето,
дето ти ще преплуваш.
Тя е всичко, което
щом си мен не сънуваш.

Тя е мило удобство,
никой няма да страда.
Тя е сладкото робство,
но е горчива награда.

Тя е сбъдната твоя мечта.
Тя е славеев глас.
Всичко това е тя -
но
останалото съм
АЗ.

Седмица

Седем нощи легнаха си тъмнокоси.
Седем синеоки дни изгряха.
И вихрушки седем - боси
тичаха под тъжната ми стряха.

Седем пъти молех се на бога.
Седем пъти в дявола се вричах.
Седем пъти лъгах се, че мога,
да живея без да те обичам.

Като лястовица

И пак започвам всичко отначало -
Летя за кал!
Издигам славки до небето,
крилата ми не са във бяло
и щастие не нося общо взето.

Колко е странно

Защо не падам!?
Нали останах всъщност без сила...
Колко е странно, защо не страдам?!
Нали ме лъже някой, че съм му мила.
Колко е странно? Защо не плача?!
Нали кръвта ми на сълзи стана
и от отровата синя на здрача,
съм безнадеждно, мъртво пияна.
Изпих я всичката, няма грешка
и на небето счупих стъклото.
Изгубих царства, спечелих пешка,
заспах с обувките на леглото.
Колко е странно, нали съм гладна,
а отминавам вечеря пищна.
На себе си съм досадна,
на кожата си излишна!
Как да избягам от дрипата стара
с раните тъй демоде...
Слизам на непозната гара...
Оглеждам се... Накъде?!
Колко е странно! Сърдечна киша!
Но съм трогателно делова,
решавам важно - Не ми се диша...
Е, и какво от това?!

Импресия

Ще прецъфтят дърветата,
ще свърши пролетта
и ще остане таз земя без цвят.
Така си мислиш - натъжен, забравил,
че плодовете зрели пак са цвят,
че есенните листи пак са цвят,
че даже падналия сняг е цвят,
ако в очите ти цъфтежа не е свършил...

Страх

Страхувам се от този равен ход
на настроения, на стъпки, на привички -
от тежките завеси с цвят на йод
и на машината от тракащите срички.

И сякаш всяка вечер е предписана
като рецепта за лекарство.
Не ме лекувайте! Така съм аз орисана:
да съм владетелка без царство.

Да бъда вятъра, заспал в тревите -
непокорен, с опърлени крила.
И - безнадеждно ехо по следите
на онова неказано: "Ела!"

Страхувам се от този равен ход
на настроения, на стъпки, на привички.
Ти казваш - ето истинския ти живот,
а аз си мисля - бъркаш като всички.

Ала има такова обичане,
като есенно тичане
по треви позлатени,
дето стъпките са студени,
студени...

Ненощувало утро здрачи.

нов... прощален съюз помежду ни
сключват трите небесни думи:
слънце, вятър и свобода!

Ще вървя тихомълком, далеч от гонитбата луда.
А защото баща съм, каквото и с мен да се случи,
аз не мога да скръстя ръце, трябва пак да се трудя
и ще правя шосета за мравки, канали за ручеи.

"Екогласно отклонение"

дълбок и ясен бе като буквар за неграмотни.

"Авторът на Страници"

И все нащрек - призван или обречен -
ухо на трепета съм, тръпно чакам
да зънне жило и да зажужука някой,

и към един щастлив четирилистен речник
да ме упъти с призивното си жужене.

"Ухо на трепета"

... но си имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.
- Като нива ли е то? - питаше ме.
- Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с риби и лодки.

из "Лунна пътека"

Някой блъска по вратата ми. Гася цигарата. Отварям прозореца.
- Един момент, моля!
Отключвам и пускам задачите от чуждите бележници при себе си.

За първи път неделята не е идеално подредено очакване на понеделника.

Единствената ни среща след години
е разговор между два стола
на студена маса.