Цитати на NeDa

Червено утро на петлите

Тук=там във тъмното избухват
червени пламъци - петли.
и мраковете сякаш рухват.
Разсъмването шумоли.

С червени гласове петлите
като захласнати тръбят.
Накъсват се здрачевините
и вече ражда се денят.

Червена бодрост на петлите!
Стрелба от мъжки гласове!
Ракети ли навред излитаt?
И пламъци, и екове?

С червени взривове петлите
подпалват синята зора.
Красиво буйство на открито
в развиделените недра!...

Приижда утрото покрай реката,
по двата бряга младите върби
доволни се оглеждат във водата:
красиви са - разбират може би.

Отрупани с реса, в зелена свила,
тук-там едва побира ги брегът,
като за прием са се пременили,
нетърпеливо в утрото стоят.

Коса - до кръста, тежко разпиляна,
накъдрена от слънце и пчели,
с раzкошната си празнична премяна
и те суетни са като че ли.

Готови сякаш да посрещнат гости,
застанали са на самия бряг.
И не случайно може би по моста
задава се безгрижен момчурляк.

Защото му е радостно, свирука,
безгрижен е, защото е момче,
приумицата го доведе тука.
Къде ли тя не води и влече!

И камъните даже
са грейнали сега,
какво пък да се каже
за буйната река?

... С дантелите от пяна,
задъхана от смях,
почти като пияна
лудува между тях.

из "Дошла от планината"

От шарки шумата е разцъфтяла,
по всичките листа като че ли
полепнали са огнени пчели -
за слънце и за мед полакомяли.

Когато есен позлати гората,
по навик се изпитва и тъга,
а може би дърветата така
си спомнят за отминалото лято.

Към края на април по нас така е:
встрани, покрай тревясалия път,
череши в бяла празнична омая
облечени в градините стоят.

Във бялото си тайнство мълчаливи
са като омагьосани сега,
във своя празмик, толкова красиви -
изглеждат недействителни така.

Това са стройни силуети
във синята дрезгавина,
предпролет, вечер и дървета
облечени във тишина.

Спокойно са се извисили -
личи във здрача всеки клон -
като изписани с мастило
на синия вечерен фон.

И всички върхове на планините
в безкрая на небесния простор
изглеждат, като че са на събор
и той е мълчалив като звездите.

Доволен съм, че доста насъбрах
оттук-оттам поуки и познания,
и честно казвам си наум за тях:
"Полезни, малки разочарования."

Пламти задъханото лято,
обзети от могъщ копнеж,
жадуват и дъхтят полята,
денят е ясен и горещ.

В зелените недра на юни
връхлитат облаци и хлад,
дъждът с небесни живи струни
възпява свойта благодат.

из "Летен дъжд"

Обикнах планините като нещо
огромно, величаво и добро
и знарх - от небето ги делеше
чертата на въздушното сребро.

По припеците тя се разрида -
пред вече неизбежната разлъка,
от снеговете мътната вода
отнася нейната последна мъка.

Наяве оголяла в утринта,
закътва се тук-там със бели дрипи
и струва ти се, че от жалост тя
едва се сдържа, за да не изхлипа.

Отчаяно в закътани места,
на сенчести долове и усои
убежище за малко дири тя,
но те не я посрещат като своя...

из "Последна нощ на зимата"

***

Ветровете с въздушни тръби тръбят,
че дошъл е на зимата краят,
и от покриви бързо топи се снегът,
и капчуци от радост ридаят...

из "Изридал бих от радост и аз"

***

В часа, когато вече се здрачава
и лампите започвар да цъфтят,
в покоите на светлата забрава
отива си невидимо денят...

из "В часа, когато вече се здрачава"

Тя е безсмислица, утеха, която не ми помага. И не помага също "не се притеснявай", защото аз продължавам да се притеснявам и страхът е все още тук. Осезаем е и на моменти здраво нахлува в мен. Сама съм с него, защото не го споделят с мен, защото не ми го дават, защото не ми го признават. Иска ми се да кажат: "Разбира се, че те е страх. И нас ни е страх". Иска ми се да ми дадат право на страх, да го приемат, всички заедно да го споделим, да го укротим, овладеем и опитомим. Защото аз знам, че само това помага. Защото Урбан го знае и защото го знае моята лекарка. Те двамата казват: "Кого няма да го е страх?". И те двамата казват: "Да, от рак може и да се умре". Но те двамата са почти единствените. Единствените, които се осмеляват да прекрачат границата на ежедневните утехи, които са бързо успокоение само за тези, които ги изричат. Само за тях.

Понякога това се случва и тогава краката ми натежават. Тогава казвам: "Страх ме е, че ще умра". Или пък казвам: "Какво ще стане, ако не си отиде?". И тогава останалите, почти всички останали, винаги казват бързо: "Не говори така!". Или пък казват: "Разбира се, че ще си отиде, ще оздравееш, само бъди силна".
Трудно ми е да слушам тези изречения без съдържание. Знам, че искат да ме успокоят, но какво означават тези думи без значение? Какво означава да бъдеш силен? Какво изобщо е това? И какво ще стане, ако нямам достатъчно от тяхната сила? Може би само това, че се страхувам, означава, че съм без сила? Няма ли да оздравея, ако понякога ме е страх?
Знам, че ми желаят доброто, знам също, че чувам тези успокоения само защото нямат смелост да кажат истината , защото с истината разговорът става сложен. Защото единствената истина е, че никой не знае какво ще стане с мен, защото единствената истина е, че техният страх пред несигурността е твърде голям и твърде силен за искреността и затова това преструване е най-лесният път.
Единственият, първият, най-удобният избор. Но "ще оздравееш" за мен е лъжа.

Никога няма да видиш баба ми, Ния.
Как ходи с една смешна престилка,
с която забърсва всичко -
праха от мебелите, трохите от масата,
петната по прозореца, паяжината в ъгъла над
леглото, калните ръце, сълзите.
И тази престилка е винаги чиста.
Питам я как става така,
сълзите пречистват, ми вика.

Но път върви и се не връща,
на суха цигла гущер се протяга,
по стръмно била крета куца къща,
а в жилав дрян расте тояга.

И двамата са с ръкавички, нейните - плетени с палец, неговите - кожени и петопръсти, от Амглия. Късите им ръце се достигат между седалките. С очи, вперени в "годеницата на принца", тя придърпва бялото си шушляково яке и покрива мястото, където се държат. Иван се усмихва унесено, без да вижда нищо пред себе си на екрана. Всичко това им се случва за първи път и точно с когото трябва. А филмът е час и половина.
И изведнъж, на някоя шумна комична сцена, която няма нищо общо с другата, романтичната линия във филма, тя издърпва ръка и сваля пламнала ръкавицата, той на мига - своята, в заслепяващия ни смях. и вече съблечени, чисти, без срам, ръцете им се сливат като телата на големите под завивката, направена от бялото ѝ яке.

На мига обикна повехналата вечност в детската...

Възрастният редактор отвори прозореца и надникна навън в опит да се разсее. Оглушителна пролет. Бледи кокичета сред боклуците, дървета като пъпчиви тинейджъри, ниски сгради без асансьор и старци, позиращи за безсмъртие в ренесансовите им дограми. А в калните локви - слънцето...

Докато се оправям да си легна, ми разказва историите си както винаги - все едно, че е за първи път. Дали наистина забравя, или така гравира завета си върху паметта ми?

Не знам толкова много за живота на майка си. Може би ако ми беше разказала, нямаше да бъда виновна, че не разбирах защо живеем така. Може би нямаше да бъдем непознати, приковани в задължението на кръвта.