Цитати на NeDa

Не е нужно да чакаме велики промени. Достатъчно е да започнем с малки, но неотклонни стъпки. Често те се оказват достатъчни.

Няма момент, в който да е късно за каквото и да е. С думата "късно" хората обозначават мързела, нерешителността и нежеланието си.

За да има лъжец, е необходимо
да се намери и вярващ.
Дори да са един и същи човек.

Помнят походката ми трескавите тротоари,
разстлани като картон за "Не се сърди човече"
из прашното градче на моето детство.

накълцват тротоарите с ножицата на походките си

Кросно златисто, ручеят тече!...
Като совалка раче го тъче.

Благочестива селска тишина!...
Замрели под крилце са всички трели.
И вишните напомнят, до една,
на църквици с кубета побелели.

Към притвора им щом пристъпиш бос,
там горе, през разтрога, все ще мернеш
как в черно расо някой дребен кос
проточва свойта тъничка вечерня.

А крехки сме като кибритените клечки -
главите пламнат ли - и въглени сме целите.

След дъжд и да изгреят две дъги,
те пак са само веждите на бялото. Гримирани.

Минути само взорът ни щастлив е
и мислите-разколници го грабват.
А този свят недрата си разкрива
едва когато ти му се зарадваш.

Тогаз избухва тишината, скрита
под всеки дремещ лист, венче и чашка.
И да разбираш пеперудите, които -
летейки над земята - ръкопляскат.

Подобно купчина от пръст
нощта внезапно ни затрупва.
Дълбоко, в глината ѝ гъста,
ний търсим през съня пролука.

И проходи дълбаем всяка
минута - да допрем телата си.
Като къртици, победили мрака
със слепотата си.

Страхувам се, че двете ми ръце,
като гнездо, ти утре ще напуснеш.

Фикс идея
Да притежавам миг поне такова
безгрижие, каквото притежава
плашилото: - Еь, шапка на тояга!

Зора се сипна.

Ластовичи събор

Вече ластовичките се събират,
всяка есен, сутрин става така:
телеграфните жици са в черно бродирани,
а това не прилича ли на тъга?

...
Колко пъти в такива ясни есени
наблюдавал съм тоя техен събор
и ония паяжини - понесени
повлекливо във есенния простор.

Те отлитат късното лято да дирят,
но от тях остава нещо във мен
и от тия във черно избродирани
телеграфни жици във тоя ден.

Разсъмване

Разсъмва се, безшумно по стъклата
се стича ранната виделина,
коприненият хлад от дървесата
и синята небесна ведрина...

Зимен сън

Огромната тъга с нощта
събаря се като лавина,
зад хоризонтната черта
ечат нечувани години.

И сякаш аз се раждам пак,
сега съм се събудил вече.
Във утринния полумрак
се чува песен отдалече.

И знам - това е пак светът
и него в тъмното дочувам,
и знам - това е първи път,
и знам, че вече не сънувам.

Вечерна графика

На вечерта въздушното сребро
се стича между голите дървета -
графични, неподвижни силуети,
изписани с невидимо перо.

Една предпролетна далечина
и графика на булеварди в здрача!
И някой тук и там невидим крачи,
загърнал се във своя тишина.

Въздушното сребро на вечерта
се стича между голите дървета -
графични, неподвижни силуети,
които тя във здрача очерта.

Червено утро на петлите

Тук=там във тъмното избухват
червени пламъци - петли.
и мраковете сякаш рухват.
Разсъмването шумоли.

С червени гласове петлите
като захласнати тръбят.
Накъсват се здрачевините
и вече ражда се денят.

Червена бодрост на петлите!
Стрелба от мъжки гласове!
Ракети ли навред излитаt?
И пламъци, и екове?

С червени взривове петлите
подпалват синята зора.
Красиво буйство на открито
в развиделените недра!...

Приижда утрото покрай реката,
по двата бряга младите върби
доволни се оглеждат във водата:
красиви са - разбират може би.

Отрупани с реса, в зелена свила,
тук-там едва побира ги брегът,
като за прием са се пременили,
нетърпеливо в утрото стоят.

Коса - до кръста, тежко разпиляна,
накъдрена от слънце и пчели,
с раzкошната си празнична премяна
и те суетни са като че ли.

Готови сякаш да посрещнат гости,
застанали са на самия бряг.
И не случайно може би по моста
задава се безгрижен момчурляк.

Защото му е радостно, свирука,
безгрижен е, защото е момче,
приумицата го доведе тука.
Къде ли тя не води и влече!