Цитати на NeDa

Промеждутъците между чаканията запълваше с мисли.
Никога не беше знаела, че спомнянето може да се превърне в толкова активна дейност.

Неистово ѝ се искаше да направи нещо за нея, само че никога нямаше повод за това.

Спомените, за съжаление, не могат да се предадат на никого по наследство.

Няма вечна буря, няма и вечно затишие.

Вместо да чуем хармонията на света, чуваме какoфония от звуци, в които отчаяно търсим да доловим дори най-тиха мелодия и най-слаб ритъм.

... защото днес почти всички умеем да пишем и мнозина постигат умението, някога запазено за малцина - да изразят себе си в слово и разказ. Парадоксално обаче това е хор, съставен само от солисти. Гласовете се наслагват, борят се за внимание, тръгват в сходни посоки и накрая се заглушават едни други в какoфонията от звуци.

Март

Със месеци тревите тука спаха,
но ето, из снега пониква плаха
копривата, бълбукат тънки вади,
по пътя чер и в близките ливади
сивеят кръгове, земята пуши,
лалугер стопления въздух души,
подскачат катерички, хвъркат врани,
открили скрити семена от лани,
лисици лаят, пъплят таралежи,
изплитат паяци коварни мрежи,
тържествено кълвача чука, чука,
дарена с ласки гълъбица гука,
а благославещият всички Пан
наднича от разцъфналия дрян.

От тук нататък мога да измисля на мама какъвто искам живот. Каквато искам история. Мога да си играя със съдбата ѝ, с нея самата като с кукла за вуду магия. Мога да я въртя и премятам в трудни ситуации, в гърч от самота, безлюбовие и страхове, мога да пронизвам сърцето ѝ милиони пъти с детската си отмъстителна ръка. Мога да я направя и кралица. И богиня отново. Като в момичешка игра да преобличам тялото ѝ в красиви рокли, в парцалени дрипи, в магарешка кожа, в одежди от репей, в смъкнати от дворното плашило вехтории, после в дрехите на Пепеляшка, на Снежната царкиня, на онази с граховото зърно, на другата в шоколадовата къщурка, с голямата лопата и широко запалената пещ, с кокошите крака... Мога, но не искам.

Харесвам една част от него, друга ме отблъсква. Симпатиите и противностите се редуват, той е като раиран - бяло, черно, бяло, черно, и се забавлява сам със себе си като разлюлява плата.

Какво ми каза шивача

Ние, хората сме съшити
с бял конец, но и с черен конец.
А с такава тропоска - в душите
бяс беснее и дреме светец.

Разказ за чиновника

Валеше леден град от кламери над всичко,
което той пред мене наговори.

Прозорци

Прозорците са очила на скуката,
повярвайте светът изглежда друг.

Покана за чуждоземни гости

Когато нощ се спусне над квартала
и падне тишина надлъж и шир -
едни и същи - вашите сигнали
улавям през панелния ефир.

Почуква морз на уморени чехли,
криле на вестник плясват по фотьойла,
скафандрите на делничните дрехи
прегръщат облегалката на стола...

И даже по едно и също време
вратите в коридора ще залостим.
Приличаме си, космос да ви вземе -
елате ни поне веднъж на гости.

Най-малкото със вас ни свързва партер
и ползваме една вода гореща...
На двайсет сантиметра, не на парсек
себеподобните ви чакат среща.

Посъберете мъничко кураж
и - нека поговорим като хора.
Елате тук, на третия етаж,
а после ще помислим за нагоре.

Вместо да ги завиваме и да им закопчаваме дрешките, трябва да имаме вяра в тях, че ще се завиват и закопчават сами. И ако сбъркат нейде в новооткритата си свобода, ние трябва да останем спокойни, щедри и разсъдливи...
Защото ролята на родителя е да изрази своята загриженост и после да отстъпи три крачки назад.

София сякаш допускаше, че ако и понякога да обърква въртенето, земята като цяло е добронамерена планета.

Също като във филм, където танцьорите оформят две редици, така че един от тях да притича весело помежду им, всяка тревога на графа се представяше за обсъждане, покланяше се тържествено и после заемаше място в края на редицата, за да може следващата тревога да затанцува на преден план.

Но често, София, най-добрият ни път за действие изглежда неприемлив при първата стъпка. Всъщност почти винаги е така.

Докато изведнъж длъгнестият повелител на минутите се събра с по-нисичкия си брат в горния край на циферблата. Щом двамата се прегърнаха, пружините в корпуса на часовника се разхлабиха, колелцата се завъртяха и миниатюрното чукче удари първия от онези звънки звуци, които обявяваха настъпването на обяд.

Забравен GSM на дивана на тавана

Включвам го с трепет
пази ли в инбокса всичко онова.

И на нищичко няма да хванете вяра,
без да сметнете, да го сложите на кантара.
Нито някога някъде ще отидете,
без на картата пътя да видите.