Цитати на NeDa

По дяволите бих се пратил аз,
ако не бях, уви, самият дявол!

Всяка литература, писана с оглед на читателя, е тенденциозна. Значи ли това, че писателят пише за себе си? Ни най-малко. Това значи, че когато твори, писателят трябва да мисли само за произведението си - как да го направи по-изразително, по-силно, по-дълбоко.
Читателите на "Хамлет" се родиха два века след него. Ако писателят имаше предвид читателите, той не би изпреварил времето си.

Дъжд

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

1925 г.

намразихме се от сърце

Миграция

Детето на балкона е от село.
Ей, село - грачат му хлапетата,
владетели на двора асфалтиран.
Усмихва им се, уж да ги смили,
а сълзите размиват мармалада -
утеха е бурканът, вързан с ластик,
и той от село, и пуловера,
изплетен едро от деряща прежда.

Не слиза долу, страх го е -
присмяха му се как говори,
раздаде си играчките напразно -
набиха го сърцато в тъмното.
Мотае се сега в апартамента,
унесено бонбони дъвче,
говори на хладилника, на шкафа,
преравя ги през две минути...
И чак се стряска от дъха си -
все мисли, че го дебне някой.

През отпуската го заведоха
на гости в селото при баба.
какъв ни е порасъл - ахнаха
втрещените роднини и съседи.
Ей, бройлер - бягат братовчедите,
стените хукват даже.
И го забравят под черницата,
огромно, тромаво, смълчано...

- Има безброй начини да си близо до някого, много жалко, че ти познаваш само един.

Пороят препи с прахоляк
и полегна на хълма
Придърпа завесата
Злак
чак до хълма покълна

И всяка една живинка
всичко
що е природа
се юрна в лазурната кал
да се учи да ходи

Грижите
Грижите
Грижите
Нито миг безметежност

Ако за нещо умираме приживе
то е за нежност

Самотен нейде

житеният клас
е бурен
в маковата нива

изворът на Места е оттатък границата, в Рила; реката е дълга 234 метра и се влива в Егейско море

В личен план тази нездрава любов към книгите не ме направи нито по-добра, нито по-щастлива. Четенето ме направи първо надменна, после самотна, а накрая ме подлуди.

Щях да си ги нося вкъщи сама пред огледалото. Самотата не е причина да се лишавам от хубаво бельо.

Той присъстваше в живота ми с тежестта на майка, баща и трима братя.

Работата с хора е една от най-неприятните. Тя може да бъде избегната единствено ако работиш в зоопарк.

Трудовата моногамия ми изглеждаше като проклятие.

Сложиха му ново сърце,
в което нея я няма.

Тялото му го отхвърли.

Блудният син

Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора -
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...

Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...

Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая -
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.

Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.

Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести - под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

Камбана

На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими - отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят...

Проверявам авокадо след авокадо в зарзаватчийницата с включени на сто процента рецептори за оптимална степен на мекост. Намирам две перфектни и алчно ги вземам, предвкусвайки салатите с бейби спанак, домати и копър. След мен една госпожа започва нанова да прехвърля авокадата. Останали са малко. Вече зная, че сред тях няма готово. Следя я дали ги разбира тези неща. Явно да. Колебае се. Взема единственото що-годе. Знам, че е компромисно. Знам, че и тя знае. "Госпожо, оставете го. Ето ви едно перфектно от моите, взех две, но едното ще е достатъчно за тази вечер." И двете се зарадвахме. Не зная заради кого го направих - заради непознатата или заради себе си. Никога не знаем.

Мъжът се заоблачи.