Цитати на NeDa

Както и да е. Параходан изсвири с буриищено и задени в морено. Вървим и денем, и нощем. В парахода - много люде. Жени, мъже, деца - всекакви. Едни се разходат, други се кикотят и драговат, трети пият в бирарията. Да речеш, че си в некакъв град. Имаше си и музика, най-малко тридесте души, и всички с шерени дрехи и с лъснати като слънце бурии. Големи веселби ставаха по парахода, ама йе само с капитанина седя, с него ям и пием. Хич се не разделяме. Приятели не, ами приятели и половина!

Параходищено чека. Ама голема работа ви казвам! Хич да не бе, хич да не бе - най-малко на петстотин метра се бе прострело. Пък на широко требва да го имаше колкото от тука до Пеюската кюприя. И на два ката. Горния кат е със стаи за спане, с кревате и всекакви леснини. В среде - бирария и место за разходки. Пък в най-долния кат хлевове* за добитък и мази за стока.
Отвориха една порта и натикахме воловене. Йе са покачих отгоре и капитанина ми вика:
— Мистер Стоене, ти ще си с мене.
Значи има ми уважение и иска да ида в негована стая. Там пък да видиш уредено! Бейска работа. Та че и билердо. Ще попитате какво е това билердо? Билердото е като големо корито, подпрено на една маса и покрито с червена чоха. Двамина застанат един срещу друг и с подшилени тояги кюткат* бели кокалени топчета, ала най-напред ги кезят* Кезят ги, кезят и видиш топчетата да се счеткат. С тая залъгалка само големи люде се занимават.

хлевове — обори
кюткаи — удрям
кезям — меря се
из "Как потъна „Итлънтик”"

Ала нещеш ли, оттам надолу пък като ни подбра един дъжд, лети на сижиме*. Станахме гола вода. То тогава немаше като сега найлонови завивки и какви ли не мушами.
Както и да е, отидохме в Стенимека в един хан. Ага влезахме, майка му стара — пет ли, шест ли души ли бехме — всички чучурим. Наполнихме стаяна с вода. Ти остави другото, ами беше ме страх да ни не изподят от хана. Ала ни не изподиха, бре!
сиджим - връв

из "На кирия без цървуле"

Слон в сърцето

Тази тромава, умна любов
като слон развълнуван
в сърцето ти
плахо пристъпва.

Тя те прави несръчен
и толкова плътно тежи,
че оставаш на място -
не можеш да мислиш за нищо.

Любовта ли е в теб,
или ти си във нея, щом вече,
нито виждаш,
ни чуваш?

Къде си? И кой си?
Какво ще остане от теб,
щом реши да си тръгне

този тих
и ефирен
и пламенен слон
от сърцето ти.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко - без тебе.
из "Зима"

Поне през седмицата на музеите и паметниците на културата не си палете печките със старопечатни книги и ценни архиви и не ги продавайте на килограм по 20 ст. на "Отпадъци".
Не давайте редки стари монети на зъболекарите и на златарските частници за пръстени, защото те ще ви ги направят съвсем от друго нещо, а монетите ще продадат на някой музей!
Не се подписвайте с ножчета върху историческите паметници - не виждате ли, че не остана вече свободно място!
Не правете кирпичи от пръстта на гробните могили! Не вадете камъните от старите крепости! Не трошете мраморните колони и капители из големите ни исторически селища, за да си правите от тях вар!.
...
Дараци и чепкала, не унищожавайте хубавите наши народни шевици, докато се наканим да ги приберем в музеите!
...
Граждани, посетете музея във вашия град! Той не е отворен само за екскурзианти и гости.

Чудомир не се отличава нито с богато, нито с живо въображение. Поводите за написването на своите очерци, фейлетони и разкази, чертите на героите, техният език, битовата обстановка - всичко това той черпи непосредствено от действителността.

всичко се изменя като памучен плат на слънце

като непресукан конец съм прост

Нантъкет! Вземете една карта и погледнете! Вижте, кой ъгъл на света заема тоя остров, надалеч от крайбрежието, самотен като фар в нощта. Погледнете го: един малък прост хълм с лакът пясък, целият само мокър бряг, без суша навътре. Рекат ли да го употребят вместо попивателна хартия - там има толкова много пясък, че и за двадесет години не може да се изхаби. Хора, които обичат да се шегуват, ще ви разправят, че там станало нужда да се посадят бурени, понеже не растели от самата природа; че жителите му внасят бодли от Канада; че са принудени да ходят да дирят през море един обръч, щом стане нужда да се стегне някоя бъчва, която тече; че в Нантъкет парчета дърво се носят с такова благоговение, с каквото се носят парчета от истинския кръст в Рим; че хората садят кучешки гъби пред къщите си, за да имат сянка лятно време; че там едно листче трева е оазис, а три - прерия; че те носят обувки от сиплив пясък - нещо като снежните обувки на лапландците; че те, като остров, са тъй затворени, обкръжени, заобиколени и отделени и притиснати от вси страни от океана, че понякога дори и по масите и столовете им се намират залепени малки миди - като по гърбовете на морски костенурки.

Като напуснахме царството на Крозетските острови и се отправихме към североизток, попаднахме на безбройно множество малки жълти рибки, скоито се храни китът. Дълго време се люляха те около нас. И нам ни се струваше, че се движим през безкрайни ниви от зряло златно жито.
На втория ден видяхме многобройни китове. Без да се опасяват и излагат на опасност да бъдат нападнати от някой китоловски кораб като "Пикуод", те плуваха лениво, с разтворени челюсти, през множесвтво рибки.
Като подранили косачи, които един до други, размахват леко косите си над влажните стръкове на някоя мочурлива ливада, тъй и тия чудовища плуваха, като произвеждаха странен звук от окосявана трева и оставяха зад себе си безкрайни сини покосени петна върху кафявото море.

Тъй като Рамазанът на Куинкуег - или неговият пост и въздържание - трябваше да продължи цял ден, предпочетох да не го безпокоя преди да се свечери. Защото аз храня най-дълбоко уважение към религиозните задължения на всички хора, колкото и да са смешни, и сърцето ми не би ми позволило да се отнеса с насмешка дори към едно събрание на мравки, които обожават някоя гъба.

Денят наближаваше към своя край. Само ръбът на позлатената му рокля потрепваше още.

Океанът приличаше на тиха прерия посред пладне.

Веднага корабът се навежда напред. Всеки гвоздей, всеки чеп подскача от напрежение. Целият кораб се клати, трепери. Мачтите му поздравяват с поклон небесата.

Мамино юначе

Викнало да плаче
мамино юначе:
- Мишка ей такава
под кревата шава!
Олеле, елате,
татко, майко, бате,
дайте ми капана,
искам да я хвана!...

Като цяло той минаваше сам през света...

реката се забули от пунктирите на мекия августовски дъжд
***
докато същевременно жълти лампи осветяваха платното на пътя като полилеи от студен неон

- А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!
- Добре, - рече Котакът.
Тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.
"Наистина, често съм виждала котка без усмивка," помисли Алиса, "но сега видях усмивка без котка! Най-чудното, което съм виждала в живота си!"