Цитати на NeDa

Денят наближаваше към своя край. Само ръбът на позлатената му рокля потрепваше още.

Океанът приличаше на тиха прерия посред пладне.

Веднага корабът се навежда напред. Всеки гвоздей, всеки чеп подскача от напрежение. Целият кораб се клати, трепери. Мачтите му поздравяват с поклон небесата.

Мамино юначе

Викнало да плаче
мамино юначе:
- Мишка ей такава
под кревата шава!
Олеле, елате,
татко, майко, бате,
дайте ми капана,
искам да я хвана!...

Като цяло той минаваше сам през света...

реката се забули от пунктирите на мекия августовски дъжд
***
докато същевременно жълти лампи осветяваха платното на пътя като полилеи от студен неон

- А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!
- Добре, - рече Котакът.
Тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.
"Наистина, често съм виждала котка без усмивка," помисли Алиса, "но сега видях усмивка без котка! Най-чудното, което съм виждала в живота си!"

- Ако всеки си гледаше работата, - изръмжа Херцогинята дрезгаво - светът щеше да се върти много по-бърже, отколкото сега!

- Имаш ли извънредни предмети? - запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.
- Да! - отговори Алиса. - Учим френски и пиано.
- А пране? - попита Лигавата Костенурка.
- Разбира се, че не! - възмути се Алиса.
- А. тогаз вашето училище не е много добро.
***
- Какво друго имахте?
- Ами... имахме Лудория, - отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. - Стара и нова Лудория, и Мореография. Сетне... Краснопискане и Бесуване.

Делба на стара къща след погребение

"Все тая, майко."
Джойс Кери. "Направо от извора"

Това и това - да.
Онова с онова - да.
Всичкото това-онова - да.
Или това - не.
Или другото - не.
Или всичкото друго - не...
(А като погледнеш -
какво да видиш и какво да чуеш,
пътеките обрасли,
следите са отмити.)
И само песента на много тъжно куче
ляга на земята
под капака от облаци бавни
за покрив.

МЕЧТАТЕЛ

Аз израснах див сред слънчогледите,
шибан от коприва и лъчи,
бях сираче, босо, непогледнато,
с тъмни и уплашени очи.

Слушах песни, дето стръвно викаха
вечна жажда, скърби и беди,
и поглъщах с огнените приказки
лами и русалки, и звезди.

Слоговете, блатото край селото,
канарите, буйната трева,
всичко туй за мене бе населено
с приказни и чудни същества.

Жабите с корони там се гуркаха,
под водите бляскаха дворци,
пирове ехтяха под печурките,
свиреха джуджета и щурци.

А в луната бикове се бореха,
та в нощта отхвръкваха искри
и бучаха змейове в просторите,
и шумяха тъмните гори.

В тоя свят на парата и жиците —
ето ме загубен без следа
с мойта дива нежност във зениците
и в душата — с късче от звезда.

Що да сторя сам посред бетоните,
господи, какво да сторя аз,
който бродя, оглушал от стонове,
и не чувам нийде твоя глас?

Старо писмо

Малко мръсно жълто жалко
(ред по ред изчетено,
ред по ред забравено)
от тръните прошумолява
глас
от вятър и безпаметност.

И имаше съдба
и обич от кристали,
и вричане до гроб,
и обещавам, обещавам...
Стъпки по Луната
даже имаше.

Все разорават миналото и го засяват с бъдеще.
А настоящето?

Вишна, щипната до кръв,
на врабчето смигва.
Но червеят е вече пръв...

За мен единственият начин да се помогне на тия хора в затворите и на хората извън затворите също е да им бъде припомнено, събудено усещането, че са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви.

Веднъж сбърка заедно с Маринка...
След танца им се накарах и им развалих радостта от представянето на сцена. После, докато разхождах Пако по плажа през нощта, се разплаках. Разбрах, че не съм докрай честна в това, което правя на сцената, щом една грешка на момичетата може да ме разгневи и да ги обидя. Защото това, което се случва на сцената, с грешки, със страх, преструвка или с дуенде, е вярното. А не някаквите хореографски намислици и натъкмистика. Нали уж правех фламенко, тако сурово и чисто, каквото е било в циганските квартали някога в Андалусия, нали търся причината за танца, нали уж не трябваше да личи хореография... Извинявах им се много пъти след това, но завинаги ми остана тоя горчив вкус в устата и срамът, че съм залитнала по резултата и успешното представяне пред публика. Не затова танцувам, не на това уча момичетата, но е толкова трудно понякога да останеш буден насред цялата тая суета.

Знам ги аз силните хора, те никога не са щастливи.

Хоризонтът е единствената ми цел, всичко друго е компромис.

Няма по-тежка изневяра от леността, спокойствието и уютната немарливост в стабилната ви връзка. Всеки, който не се целува в тоя миг, защото може да го направи след малко, заслужава да бъде бит с мокро пране през лицето.

Странно е как най-скъпите подаръци получаваш тогава, когато близките ти правят нещо за себе си.