Цитати на NeDa

пияниците дорде пиеха само от утрин до вечер, за да забравят ядове и кахъри, преминалата година обърнали да пият и от вечер до утрин, докле забравили и себе си!

В една община училищният настоятел, който и в селото върти люляка...

В един наш народен манастир светите старци, за да си оздравят бъдещето, събрали где що имало в манастира паряво и проводили го в Лондонската банка, за да им работи под лихва, каквато да могат да си живеят пак охално и тогаз, когато народът престане да ги пригледва и да им принося.

Що правят нашите учени? - Чакат да се реши въпросът на Ъ, па тогава да пишат.

Модата с посестримата си ракия какви още нечути и невидени злини има да извършат у нас, ако не побързаме да ги изгоним изпомежду си с наука и знаене!

даваме всякой ден по няколко гроша за плюсница, която ни вреди и нравствено, и веществено, а защо да не съумеем да дадем по един или два гроша на годината за нашето си душевно образование?

За още по-голяма ясност, да биха били картите по-углядни и по-разбрани на децата, щото да могат от пръв поглед да си съставят колкото е възможно ясно понятие за очертанието на всяка част от света, т. е. за да би могло да се състави на всякой ученик в главата съвършено разборно, вярно и особна характеристика за всяка част от света в отношение на нейната величина, географското ѝ положение и нейната повърхност в оро-идрографичен преглед, затова всичката водна част - море, реки и езера - биде отпечатана с ясносин цвят, който да отговаря на водата; всичката планинска част - с гранив цвят; и после низините и равните поля, които се намират над морската повърхност не повече от 400-500 парижки стъпки нависоко, повлечени с яснозелен цвят и пр.

Земята на нашето мило отечество Българско облива три моря, пресичат я три-четири плавателни рек и орошават я много бистри потоци; повдигат я дори до облаците стръмни зеленопокрити планини от девствени гори и дебели паши и прохлаждат я пространни бранища (кории) и много добри дъбрави (орманлъци). Всичко това е безбройно богатство за народа ни. Нашето отечество, ако и да е понегде планинисто, но такива краища се губят изпред пространните плодоносни поля, изпред хубавите райски долини, покрити от сенокосни лъки и плодородни овошки, и изпред накичените брегове с медоточни лозя.
Ако разгледаме нашето поднебие (климат), то е толкоз меко, щото помага и на някои южни плодове да зреят; нашето отечество е заедно и отечество на памука, на коприната, на трандафила и на много други нужни за поминъка ни и скъпоценни за обогатяването ни произведения. Най-после и самият български народ е духовит, трудолюбив и приемчив. Само едно нещо не му достига, а то е знаенето...

Морето ти дойде до колене,
защото, без да знаеш - за опора
под тебе са стояли рамене
на живи и на мъртви скъпи хора.

Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.

Вашата младост е заключена
зад решетките на карираните костюми
и само молците ѝ ходят на свиждане.

Наши болни, капризни старци,
наши майки и бащи,
точно днес сме заети,
но от утре непременно ще ви обичаме.

Ще живеете дълго, вижте -
внуците правят лястовици от вашите рецепти.

Къде си, милосърдие?
Да отвориш широко прозорците,
да проветриш мислите ни,
да измериш температурата на амбициите ни
и след поредната таблетка оптимизъм
да ни кажеш, че сме по-добре от вчера...

Все по-рядко се мярка сред нас
твоята бяла касинка.
Един за друг сме само санитари -
облекченото страдание струва кутия бонбони.

Къде си милосърдие?
Защо те знаем само в бели дрехи,
с червено плюсче на челото?
Излез от Хипократовата клетва
и облечи синият док на ежедневието.
Благослови нежността и нейните синоними,
възстанови мига на опрощението.
Определи ден за празника на добротата.
На най-милосърдните дай награда -
глухарчета по реверите.
Определи наказание за коравосърдечния -
сто усмивки на гладно.

Ако на шестия ден не се събудим с криле,
ще ни остане утехата, че поне сме човеци.

Надеждата -
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните ѝ замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величрство Баща ми -
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип -
все птиците ли ще са изключение?

За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.

Какво непоносимо напрежение -
да примиряваш разума със чувствата...
Нима се умори, въображение?

Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства:
конкретен - като болка от изгаряне,
необратим - като натиснат спусък.

Миг само ще ме заболи.
Ще бъда като зърно в нея.
И дълго сняг ще ме вали.
И дълго слънце ще ме грее.

Беше страшно в началото само,
във ония минути студени,
дорде свикна с нещо голямо:
че светът ще върви и без мене.

Тая мисъл кълня, поникна.
Всичко щеше да бъде прекрасно.
С едно само не можех да свикна:
че синът ми без мен ще порасне.

Цяла е увиснала липата -
бели, меки, мъхести листа.
И мълчи във задуха виста -
нито лъх, ни дъх, ни хладен вятър.

И звънци във долината плачат,
и на своя малко странен морз
пак почуква някакъв въпрос,
и зачаква отговор кълвачът.

Денят започва тук със птича врява.
През бавно розовеещи листа
процежда се и бавно се сгъстява,
със светлината слята, песента.

Аз казвам, че денят така започва.
А всъщност той така си и върви:
тя сладко капе по листа, по почва,
по бели клони и добри треви.

Едрее слънцето, гори небето,
потъва в пепелява сивота
и песента оттича се, и ето -
немеят клонки, пъпки и листа.

И чакат оня смътен час, когато
горянинът света ще разхлади
и горе, нависоко над земята,
ще трепнат леко първите звезди.

Денят ще свърши пак със птича врява,
над бавно потъмняващи листа
ще се цеди и пак ще се стопява,
прелята в светлината, песента.