Цитати на NeDa

Един човек намери нейде кръст,
изрови го и го прибра в торбата.
Във двора си осече той тревата
и го поби във рижавата пръст.

Да си го гледа и да помни той,
че има край и идва той за всеки.
Но избуяха кълновете леки
на камъка над хладния покой.

Не кръст човекът виждаше - роса
блестеше като бисер из тревата!
За труд бе жаден и във утрината
посягаше за звънката коса.

И той работи, без да ще да знай
за каменния кръст и за оная
жестока правда: на живота края
се вижда, но трудът ни няма край.

И трябваше да падне есента,
и трябваше горнякът да завее,
тревата да изсъхне и над нея
да се озъби кръстът над пръстта.

Ах, страшен беше тоя кръстен знак!
Разбрал, че късно е да се отмята,
човекът морен легна във земята...
И кръстът, кръстът бе над него пак.

Не са ни хубаво разчели
и възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.

В средата на самия ми живот
и на самия връх на обичта си
сърцето ми се пръсна като плод,
неиздържал докрай на обичта си.

Небето спуска облачно перде,
изчезват нейде горе световете.
Край огънчето котката преде
и всеки въглен като съвест свети.

Летете, късни жерави, летете
в приоблачните сини висини!
Червено слънце капе по крилете
и синьота разкъсано звъни.

Аз ще погаля всичко с доброта,
преди във тъмното да си отида.

Във всеки залез има странен миг:
преди на здрача да се спусне крепът,
денят замира като секнал вик
и светлината става като шепот.

И тая затаена светлина
за мене си остава непонятна:
тя няма острота и твърдина,
а мекота - прощаваща и златна.

Тя ляга като благослов над път,
над диви върхове и бедни хижи
и в нейната неръкотворна плът
потъват всекидневните ни грижи.

И над заесенени долинѝ
с криле фюфюка гълъбово ято -
неясен отзвук от горещи дни,
от жежки мигове на тежко лято.

Тогава идва тоя странен миг,
когато в планините необятни
изгряват във прощалния светлик
лицата златни и сърцата - златни.

Ще се завърна в простата си къща,
когато по дола се спуска мрака.
Ще гледам весел пламък как прегръща
главнѝте и ще слушам, и ще чакам,

и ще си мисля: песента къде е? -
че във това мълчание стаено
щурчето може и да не запее,
но червея ще скърца непременно.

Ако си мъдър, ако си честен,
ако сърцето ти е силно, смело,
прекрасно е да бъдеш неизвестен -
известно да е само твойто дело.

А принцът остаря по-бързо, отколкото трябваше, убеден, че в неговата география е невъзможно някога да се случи нещо значително.

За да може да ме гледаш така, трябва да сме сами - каза тя.

... любовните му вълнения удостояваше само с една усмивка. В своя дневник, ако би имал време да отбелязва всичко, би ги характеризирал като неясен романтизъм.
Младият Мъркуш нямаше голяма култура; от долните класове на гимназията се бе върнал към бащиното земеделие; следователно не беше може би в състояние да поддържа един разговор с такава терминология; но той представляваше образа на най-сполучливия любовник от книгите, които не четеше.
***
- Ти бъди умен и си гледай работата - съветваше го госпожа Фроса. - Светът е пълен с момичета, а ти имаш достатъчно големи очи.

През един есенен ден градът закипя. Пристигаше генералът и военната музика излезе да го посрещне. Звънът на духовите инструменти, на барабаните и пиколите сякаш не се побираше по цялата главна улица, издигаше се на вълни и вихри към небето и прогонваше врабците от покривите.

Леността като някаква наслада бе проникнала във всичко.

Смешното е човешки порок; животните влагат в своите постъпки само сериозност.

Опитваше се да се накаже с едно добро дело и да се освободи от престъплението си. Както някой дава пари на просяк , за да може най-сетне да изяде пастата, заради която другият не е имал хляб.

Трябваше да се спасява църквата "Св. Богородица" в Асеновград, където според плана точно през нея минаваше шосето. А там е запазен един от най-хубавите наши резбарски иконостаси.

Когато започнах изследванията на възрожденското изкуство, в мен се роди идеята да популяризирам и онези, не особено известни, от тях, които според възможностите и силите си са допринесли за пробуждането на народа ни, за осъществяването на народностния ни идеал. Реших да ги събера в една книга и да нарисувам техните образи. В нея включих около 200 имена - българи, които са жертвали целия си живот и са го посветили на служението на България. Книгата, моята първа книга, издадох през 1936 г. и я назовах "Трем на българското Възраждане"...
Данните за тях, които дадох там, са кратки - най-съществените, най-запомнящите се.

Спомням си с удоволствие как попаднах на една църква в с. Студена, абсолютно никому неизвестна. Това бе през 1935 г., когато летувах там, вече семеен. В самото село, върху един от крайните хребети на Голо бърдо, бе притулена в дърветата и зреленината една малка, забележителна църквица - "Св. Георги".

Казах вече, че по времето на моята младост изкуствознанието правеше едва първите си стъпки. Споменах за някои откъслечни статии и отделни изследвания, но по-нататък оставаше огромен материал - непроучен, неизвестен за нашата история на изкуството. И аз се отдадох именно на това. Бях си направил един свой план и започнах системно да се занимавам с проучванията и да разширявам постепенно обсега им. Но какви бяха условията в онези времена - 20-те, 30-те години? Трябваше да се пътува пеш или най-много на някой конски самар. Нямаше шосета, нямаше хотели, нямаше как да се пренасят материалите. Но ми е правило страшно голямо удоволствие да вървя по пътеките само с раницата и фотоапарата, които бяха двамата ми неразделни приятели. И да видите как цъфтят сливите, ябълките, да видите как цъфтят ливадите, да чуете чучулигите, да чуете косовете! Това ме е карало по-бързо да вървя, по-бързо да стигна там, за където съм тръгнал. Хващаше ме някаква треска, когато отивах към църква или манастир. Трудно е да се открие кога е строена една църква, трудно е да се открие авторът на едни икони. Но съм си тръгвал задоволен, когато успявах да изчерпя повече материал от този паметник.