Цитати на NeDa

- Ако всеки си гледаше работата, - изръмжа Херцогинята дрезгаво - светът щеше да се върти много по-бърже, отколкото сега!

- Имаш ли извънредни предмети? - запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.
- Да! - отговори Алиса. - Учим френски и пиано.
- А пране? - попита Лигавата Костенурка.
- Разбира се, че не! - възмути се Алиса.
- А. тогаз вашето училище не е много добро.
***
- Какво друго имахте?
- Ами... имахме Лудория, - отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. - Стара и нова Лудория, и Мореография. Сетне... Краснопискане и Бесуване.

Делба на стара къща след погребение

"Все тая, майко."
Джойс Кери. "Направо от извора"

Това и това - да.
Онова с онова - да.
Всичкото това-онова - да.
Или това - не.
Или другото - не.
Или всичкото друго - не...
(А като погледнеш -
какво да видиш и какво да чуеш,
пътеките обрасли,
следите са отмити.)
И само песента на много тъжно куче
ляга на земята
под капака от облаци бавни
за покрив.

МЕЧТАТЕЛ

Аз израснах див сред слънчогледите,
шибан от коприва и лъчи,
бях сираче, босо, непогледнато,
с тъмни и уплашени очи.

Слушах песни, дето стръвно викаха
вечна жажда, скърби и беди,
и поглъщах с огнените приказки
лами и русалки, и звезди.

Слоговете, блатото край селото,
канарите, буйната трева,
всичко туй за мене бе населено
с приказни и чудни същества.

Жабите с корони там се гуркаха,
под водите бляскаха дворци,
пирове ехтяха под печурките,
свиреха джуджета и щурци.

А в луната бикове се бореха,
та в нощта отхвръкваха искри
и бучаха змейове в просторите,
и шумяха тъмните гори.

В тоя свят на парата и жиците —
ето ме загубен без следа
с мойта дива нежност във зениците
и в душата — с късче от звезда.

Що да сторя сам посред бетоните,
господи, какво да сторя аз,
който бродя, оглушал от стонове,
и не чувам нийде твоя глас?

Старо писмо

Малко мръсно жълто жалко
(ред по ред изчетено,
ред по ред забравено)
от тръните прошумолява
глас
от вятър и безпаметност.

И имаше съдба
и обич от кристали,
и вричане до гроб,
и обещавам, обещавам...
Стъпки по Луната
даже имаше.

Все разорават миналото и го засяват с бъдеще.
А настоящето?

Вишна, щипната до кръв,
на врабчето смигва.
Но червеят е вече пръв...

За мен единственият начин да се помогне на тия хора в затворите и на хората извън затворите също е да им бъде припомнено, събудено усещането, че са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви.

Веднъж сбърка заедно с Маринка...
След танца им се накарах и им развалих радостта от представянето на сцена. После, докато разхождах Пако по плажа през нощта, се разплаках. Разбрах, че не съм докрай честна в това, което правя на сцената, щом една грешка на момичетата може да ме разгневи и да ги обидя. Защото това, което се случва на сцената, с грешки, със страх, преструвка или с дуенде, е вярното. А не някаквите хореографски намислици и натъкмистика. Нали уж правех фламенко, тако сурово и чисто, каквото е било в циганските квартали някога в Андалусия, нали търся причината за танца, нали уж не трябваше да личи хореография... Извинявах им се много пъти след това, но завинаги ми остана тоя горчив вкус в устата и срамът, че съм залитнала по резултата и успешното представяне пред публика. Не затова танцувам, не на това уча момичетата, но е толкова трудно понякога да останеш буден насред цялата тая суета.

Знам ги аз силните хора, те никога не са щастливи.

Хоризонтът е единствената ми цел, всичко друго е компромис.

Няма по-тежка изневяра от леността, спокойствието и уютната немарливост в стабилната ви връзка. Всеки, който не се целува в тоя миг, защото може да го направи след малко, заслужава да бъде бит с мокро пране през лицето.

Странно е как най-скъпите подаръци получаваш тогава, когато близките ти правят нещо за себе си.

И забравяш пролетарския си произход... Даже на Мекишев си позволил да те рисува, когато сега не е време за рисуване, а за работа...
- Но аз ходя в часовете на почивката.
- Никой не почива днес, драги, и най-малко пощенският клон, където се кръстосват интересите на държавата.
из "Зафиров се завръща"

А пък студентът от Художествената академия Мекишев, който живееше у нас от известно време, нарисува селянин и работник, прегърнати братски, и ги окачи пред входа на пощенския клон, където минаваха най-много хора.
...
И ние треперехме над Мекишев с изключение на жена ми, която както ви е известно, е студено и не дотам съзнателно същество и почти нищо не разбира от изкуство, да не говорим за политика. Тя не само будеше сутрин рано Мекишев в кухнята, като дрънкаше и шумеше с приборите, но понякога го караше да ѝ пазарува от бакалницата, за да можела навреме да приготви обеда ни, и често му се надсмиваше над дългата коса, казвайки му, че бил кандидат за Кокалянския манастир и други подобни глупости, които аз не слушах. Мекишев еземаше, разбира се, на шега тия нейни подмятания и обясняваше, че всички художници ходели с дълги коси и си оставяли бради, защото се рисували един друг, като позирали...
Веднъж казах на Мекишев:
- Вземи - казах му, - че я нарисувай най-после, белким я спечелиш!
А той ми отговори:
- Не е живописна... Доста е пълна.
- Нищо! Тия нарисувай по-слаба... да миряса.
- Боя се, че ще излезе карикатура.
из "Сближение"

Всичко беше добре: работех, получавах писма от баджанака с поздрави от жена ми, защото тя отбягваше да ми пише по липса на култура, съкращавайки името си на гласна, а не на съгласна, както е прието в правописния речник.
из "Столицата"

- И? Като се събудиш сутрин, не се ли чувстваш щастлив?
- Чувствам се, чувствам се... само че е едно такова хлабаво щастие. Като ластик на твърде често прани гащи...

Първото дръпване за деня е като приятел от детството, като първа любов, като реклама за живот. Което си е различно от самия живот, защото, стига да можех, живота отдавна да съм го върнал на касата.

- Ку-гън, Ку-гън, баща ти умря.
Ку-гън откъде да знае какво е това да умреш, завъртял глава и отвърнал:
- Добре.

Тонът, с който старецът говореше за отдавна починалата си съпруга, извикваше в мен неизразима нежност, сякаш тревички се полюшваха на вятъра и аз виждах как покоят трепка в далечината.
Оставено от всички, полето изведнъж се изглади, стана просторно и необятно, а под залезната светлина от него като вода избликваха сияния.