Цитати на NeDa

А пък докато библиотекарите са такива, каквито са обикновено днес у нас, нека не ни учудва, че и мнението на обществото ще бъде за тях, че са безделници, които си четат на топло книжки и получават отгоре заплата за това приятно времепровождение.

И едно библиотекарско дружество би имало авторитет пред обществото, доколкото неговите членове, чрез качествата си в професията, успеят да си спечелят име и влияние: ако обществото вижда, че в библиотекарското дружество влизат не случайни лица, които искат да си пазят или подобрят службите, а специалисти в своята област, които се грижат за издигане на професията, които бранят не сегашните библиотекари, а библиотекарството въобще. Ако искаме да се изразим още по-откровено: една истинска професионална организация на българските библиотекари би трябвало в интерес на библиотечното дело в страната (и в интерес на библиотекарското звание) да иска преди всичко да бъдат отстранени от длъжност трите-четвърти от заемащите днес библиотекарски служби лица, т.е. да иска уволняването на своите членове, като настои да се заместят те с подготвени професионални библиотекари - без да има всъщност възможност да ги замести с подходящи лица, без да разполагаме в страната с необходимия кадър.

Ако, значи, З.Д.П.Л.Пр. (Закон за депозиране печатни и литографни произведения) се измени така, че да се изискват от печатарите само по два екз. (най-много три - един за Пловдивската библиотека), с което ще се намали един несправедлив данък върху издатели и автори, срещу който вече няколко пъти се чуват протести - само от съкращението на персонала, което ще може да се прокара на първо място в Народната библиотека, а след туй и във всички други библиотеки, на които се изпраща по един екземпляр, ще може да се спести една доста голяма сума, от която и след като се отпуснат на четирите библиотеки нужните им за купуване на българските издания средства, пак ще остане нещо като икономия на държавата. При това, ще се задоволят и основните икономически принципи: да не се създават излишни работи, да не се товарят гражданите с излишни данъци.
Практическото приложение и на тая мярка изисква малко повечко лично участие и интелигентност от библиотекарите, отколкото е нужно при сегашното топтанджийско разрешение на въпроса за "задължителните екземпляри": дай всичко, пък което не е нужно, то ще си загине само.

Разбира се, не е изключено и от такива случайни хора да излезе впоследствие някой добър библиотекар, въпреки, че той ще изучава професията си на гърба и за сметка на библиотеката, в която е бил назначен. Но болшинството от сегашните български библиотекари са хора, които не са се подготвяли за своята библиотекарска работа, и за тях библиотекарството си остава и до край една длъжност за изкарване на хляба.

Колкото и странно да се види някому, мисля, че има малка разлика между "заемащ библиотекарска длъжност човек" и "професионален библиотекар". Ако на тия 150 души библиотечни чиновници им предложат днес други длъжности, с по 500 лева само месечна заплата повече, едва ли някой би се поколебал да напусне своята библиотекарска "професия", едва ли и петима ще останат на своите библиотекарски места. Болшинството от нашите "библиотекари" попадат в библиотеките съвсем случайно, по липса на друга работа, и остават случайни, за жалост, и до края на библиотечната си кариера, която често не е съвсем недълготрайна; други - защото са писатели и имат някаква неопределена любов към книгата, към четенето, а пък не знаят какво да работят. Те не знаят наистина и в библиотеките какво да правят, но и не смятат, че е нужно нещо да се прави тук - нито те самите, нито тези, които ги назначават. Пък и книгите са действително търпеливи същества.

Кой е сигурният белег, че нещо живее още, и че другото е умряло, че е окончателно мъртво? Наблюдения, правени в Deutsche Bücherei в Лайпциг върху използването на книгите показват, че 65 на сто от поисканите книги са излезли през последните 5 години, 83 на сто - през последните 10, само 17 на сто, значи, от потърсените са книги, преживели повече от 10 години. - И все пак, дойде някой читател, и раздвижи книги, не бутнати 100 и 200 години. Затова - мъчно се решават библиотекарите да изхвърлят нещо.

За щастие, една голяма част от книгите си умират сами, без чужда помощ, и не безпокоят никого, освен в продължение на няколко години своите суетни автори във формата на полици от печатницата или призовки от съдията-изпълнител за хартията. Историята на книгата води през масови безкръстни гробове, дето лежат примирени много човешки амбиции, добри намерения и безпросветни глупости. И човечеството трябва да се смята честито, че на паметта му не тежат всичките тия милиони книги, че животът сам измита голямата част от тях, като оставя да живеят само по няколко стотин книги от всяко столетие. Иначе - съвременният човек би бил смазан под тоя книжен товар.

Около имената на такива писатели, оставили след себе си така ревностни наследници, обикновено се създава нещо като свещена легенда. Но със съдържание тая легенда не се изпълва, ако обожествявания кумир не е създал нищо с действително трайно значение. Името на писателя наистина се знае, живее, но не се свързва с определени произведения. И е задължително само за сектата на верующите - нещо като плашило за начинаещи литератори.

И суетенето на критици и литерати около известни книги също не трябва да ни заблуждава. Дори когато продължи на пръв поглед доста дълго - няколко десетки години, например. Често непосредствените приемници на някой починал поет и писател, неговите приятели и почитатели приживе и особено тия около тях, успяват да поддържат още няколко години шум около произведенията на своя любимец и кумир - преиздават ги, налагат ги в училищата и на обществото; не дават прах да падне върху името на автора им, тормозят и себе си и другите със свещенодействия и идолопоклонства в памет на покойника...
В края на краищата и тук, разбира се, ако и с известно закъснение, въпреки всичкия изразходван тамян и мастило, времето ще каже своята неумолима дума, след като измие страстите и увлеченията на съвременниците.

Българската литература, новата българска книга не е от отдавна, за да имаме книги, които да са преминали през една горе-долу "окончателна" ревизия на времето, да са издържали това най-тежко изпитание. Българска печатна книга имаме едва от сто и няколко години, и то първите десетки години само малобройни наченки - богослужебни книги, учебници и опити за литература. И затова - не можем да определим днес окончателно живите български книги, тия, които ще живеят живот "вечен" и в библиотеките и особено извън тях... Задачата да се определят безсмъртните български книги ще оставим на нашите наследници "след три столетия".

Голяма част от книгите умират. Много по-скоро, отколкото авторите им дори. Забравят се, изместват се от нови, изчезват. И самият външен вид на днешните книги не им обещава дълъг живот. Както пише Брандес в своето известно есе "Задгробна слава", "преди забравата да погълне книгите и листата, те - благодарение на лошата хартия на новото време - се скапват от само себе си. Което не се преиздава, няма да бъде нищо друго, освен прах - даже и когато се сполучи да се запази от мишките."
Брандес смята, например, че от огромната литературна продукция на целия XIX век едва "една, най-много две лавици ще могат да съберат всичко, което след три столетия ще остане... за образовани мъже и жени, които не се посветяват специално на литературата".
Това не е нещастие. С право Брандес казва, че е "дори благодат за човечеството. Инак то би се удавило в напечатана хартия".

Събудих се поради това, че нощта рухваше. Странен блед зрак летеше по небето като бърз отблясък на исполински колела. Грохот след грохот трошеше небето. Широко и шумно се сипеше дъжд.

Нощем, особено при дъжд, когато асфалтът тюленово лъщи...

Настойчивите ласки, естествено, я опияняваха, но дълбоко в нея оставаше нещо неразтопено.

Където идиотите, там и аз.
Идиотка

Той беше учител по математика, а тя беше непредсказуема.

И ураганът е само вятър, който бърза.

Stranger in the night
SPIN in the morning.

Ако не можете да живеете един без друг, оженете се - и ще можете.

Мога да кажа, че дъждовете са нещо нормално в природата, сред която съм израснал: в Русия често има продължителни, предизвикващи тъга, дълги дъждове. Мога да кажа, че обичам природата, а не обичам големите градове, и се чувствам прекрасно, когато съм далече от изобретенията на съвременната цивилизация; колко чудесно се чувствах в Русия в селската ми къща на 300 км от Москва! Дъждът, огънят, водата, снегът, росата, виелицата са част от онази материална среда, която обитаваме, те, ако щете, са истината за живота.