Цитати на NeDa

Туй беше раят! Аз се скитах
и за да съм съвсем във рая
аз райска ябълка опитах...
Сред глъчката и сред шума
разбрах случайно най-накрая,
че тук ѝ казвали хурма...

из "Кавказки пазар"

Границата на снега

Все още слънцето сияеше
между зелените треви,
все още вятър се стараеше
под облак лъч да улови,
все още весели нехаехме,
но с малък намек за тъга
далеч от нас ни чака, знаехме,
снях... Границата на снега.

Как почна всичко? Рядко ръсеше
нетраен и нехаен дъжд,
и някой жълти листи късаше
по цели стиски наведнъж,
горите бронзови пустуваха,
син дим огъваше снага,
оловени реки пътуваха
към границата на снега.

Ах, безконечността, отворена
за северната хладина!
Над сведения връх и корена
мъгла раздипляше платна -
опряхме в нея и застинали
видяхме рязко от брега
да става бяло. Бяхме минали
през границата на снега!

Такава делнична история!
И смешно беше, ако щеш.
ала печална алегория
ни сепна в белия трептеж,
смълчахме се, по-мъдри ставахме
и как разбирахме сега,
как топлинката оценявахме
зад границата на снега!

Зелена вечер

Слизат във топлата вечер пъстрите крави по хълма.
Люшкат се сито звънците, капе в жълтурчета мляко.

Някъде слънцето пада, гасне гората голяма
и под ели като гугли сбират се първите сенки.

Светва светулка. Спокойно с нишчица златна тропосва
сладкия шепот на здрача, падаш над тебе и мене...

Тревата между плочите узря,
полегна по изстиващия камък
и китките сега са златен пламък
на светлината есенно-добра.

Така съм уморен! Сега навън
ще се покаже сърпът на луната
и ще се сринат като сняг стадата
със дъх на вълна, в облаци от звън.

Тя имаше слабост към всички хора, умеещи нещо в съвършенство.

Октомври

Откарани са вече шамандурите
и пъстрите печурки на чадърите
и лодките със гръцки имена.
Оградите на евините плажове
са разковани. И помежду дъските
минават с вятъра крадливи погледи.
Напразно. изравняват се трапчинките,
където са присядали момичета,
и само тук-там зад далечни камъни
далечни смътни фигури златеят
като огромни плодове.
Зад дюните
все по-отсечени, по-зли, по-режещи
се носят остри, недоволни крясъци.
Внезапен вятър в миг развява вестници,
затишие. Прииждат сиви облаци,
заръсва дъжд... и плажът опустява.
Морето става черно, зло. И сриват се -
със крясъци,
със писъци,
на орлици,
стопаните на пясъчните плажове -
настръхналите недоволни гларуси...

Боженци ми дава тишина и ясна мисъл. Там денят и нощта са три пъти по-дълги от софийските и има време за всичко. Вероятно има и малко илюзия, че не всичко е толкова стремително и преходно...

Стихотворението ми "Изсичането на Лонгоза" има две печатни редакции. Всеки харесва онази редакция,която е прочел по-рано, другата, прочетената по-късно, отхвърля. Читателят не търпи поправени стихове.

Пеньо беше емоционална натура. Той беше емоционално махало без средно положение - или крайна възторженост, еуфория, или скръб, печал, униние.

- В много чужди литератури най-добрите поети често са и добри литературни критици. У нас не е така, смята се за нередно. как си обяснявате това положение?
- Н еби могло да се даде еднозначен отговор на този въпрос... Аз специално смятам, че липсата на добри поети критици се дължи не толкова на мнението, че е нередно поет да пише критика, колкото на сравнително малката теоретична осведоменост и подготвеност на поетите. Ние почти всички сме, така да се каже, интелектуалци от първо поколение (ако въобще сме интелигенти). Създавали сме се в процеса на самата си поетическа работа. Почти никой от нас няма родова или даже бащина библиотека, където да се е ровил от малък. А за да може човек да пише критика, той трябва да бъде ерудит, да има твърде много материал за сравнение, да го носи у себе си винаги в готовност.
... Ще има колеги, които ще се възмутят от този ми отговор. Но факт е, че на пръсти се броят онези, които могат да следят повече от една чужда литература на собствения ѝ език...

Обичам старите вещи, които могат да разкажат нещо за своя създател, старите книги, старите снимки - белези на отминал живот... Не обичам нови предмети, не обичам стандартни предмети и толкова по-малко ги обичам, колкото по-модни и по-непретенциозни са те.

Докато аз съм спал, стъмнило се навън,
повял внезапен хлад, изтръпнали листата
и облак странно бял преминал като сън,
излял нехаен дъжд, изкъпал синевата
и се стопил натам из чистия простор —
сега следа дори от него няма вече...
Асфалтът съхне чист,
врабците пеят в хор
и сякаш с телескоп се вижда надалече.

Априлски следобед

Отвсякъде, отвсякъде трева!
Зидът, облян от нея, става нисък,
рушевините, видими едва,
изчезват под зеления ѝ плисък!
Тече на тласъци като река
и сякаш сенки, сред зеленината
прегърбени, с мотичка във ръка
стариците се борят със тревата.

Умиращо село през май

мълчанието също е говорене

Виждаш ли онова място, дето е чегъртано с длето? Там било изсечено името на иждивенеца, с чиито средства е строена църквата... Но някакъв съсед не можел да понесе това, та нощем се промъквал с длетото и заличил надписа... Готово стиготворение - вземи да го напишеш, аз нямам средства за такава тема...
Стихотворението се появи на страниците на един вестник няколко месеца по-късно. То имаше посвещение: "На Андрей Германов" и завършваше така:
Но ние сме като бръшляна зиме -
в пропуснат стих, в недоградена черква
ще продължим да пишем свойто име...

Защото има кой да го зачерква!
Иван Николов

И така, смееше се той, ако си мъдър и ако си честен... прекрасно е да бъдеш неизвестен.
Йордан Милев

Нима не е щастлив шанс да си поет, а най-близкият ти и любим човек да се нарича Рима.
Любомир Левчев

Годините ме правят необщителен.
По-остри стават моите очи.
И все по-рядко
знакът удивителен
във кратките ми стихове стърчи.
1963

***
Аз ще погаля всичко с доброта,
преди във тъмното да си отида...

***
На светлина от сняг ти пиша.

***
Обичам да възвръщам
живота на нещата,
било то стара къща
или икона свята.

***
Страшно е във този произволен свят,
запратен нейде из ефира.
Всеки сам за себе си е болен.
Всеки сам за себе си умира.

Той във всичко беше поет.
Микола Сингаивски

В разказите му от онези месеци най-много място заемаше Димитър Златарски, който явно му е направил голямо впечатление. Говореше за неговия музей, за това как е ходил с него някога да копаят по могилите и как намирали старинни монети. Тогава ли се пробуди у Андрей любов към старото или тя е била вече у него и го е тласнала към този интересен човек? И оттогава ли се породи у него желанието "да спасява всичко отиващо си"? Защото през целия му живот по-нататък всеки стар счупен или ръждясал предмет от бита на предишните поколения пораждаше въпроса "Кога са били топли ръцете, които са го правели?" Но пораждаше у него и желанието да го възстанови, да му вдъхне отново живот.
Рима Германова