Цитати на NeDa

Пенчо Славейков и Цветан Радославов са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества: първият - в литературното, а вторият - в студенското философско дружество при университета.
През 1896-1897 г., когато е бил кандидат на философските науки, той (Цветан Радославов) е вече председател на дружеството. Тая длъжност той е изпълнявал два семестъра. Това, разбира се, е било голямо отличие за Радославов и за нашата академична младеж. Защото, да заеме някой председателското място в това дружество, трябва да владее немската философска мисъл и да прави впечатление със своите изключителни знания, с каквито Радославов действително разполагаше и поради които ние го наричахме "Майер" [навярно поради енциклопедичните му знания той е бил наричан с името на съставителя на немската енциклопедия - Майер].
... никой от неговите български другари-състуденти не е знаел, че той е бил председател (преди това секретар) на Философското дружество.

Цветан Радославов никога не позволи да го наричат или сам да се назовава или подписва където и да било с присъденото му докторско звание и пред никого не откри присъденото му второ научно звание "Магистър на изящните изкуства".

... той и в зрялата си възрастова и научна възмъжалост остава верен на своята забележителна скромност: не желае да се шуми около името му, да бъде предмет на обществен показ и внимание; той чувства органическа неприязън към всякакво парадиране и себеизтъкване.

Главно из средата на "Славянска беседа" Иван Шишманов "дири да открие за науката и изкуствата един работник повече, който мисли, че може да бъде полезен за тях". От ученолюбивата свищовска тройка пръв Алеко се включва в разностранната дейност на "Славянска беседа". В 1888 г. той е подпредседател на настоятелството...
Цветан Радославов е приет за член на "Славянска беседа" на 25.X.1899 г. Член на настоятелството през годините 1902, 1903 и 1904... той си остава горд артистичен дух, неизменен последовател на възрожденския идеализъм и патриотизъм, ревнив към своята независимост и самоуважение. Но той винаги е готов за помощ и съдействие в името на успеха на "Славянска беседа". Тя е за него втори дом. Тук се сближава схудожници като Мърквичка, Ярослав Вешин, Стефан Иванов, с музиканти и концертиращи артисти-изпълнители, с артисти от драмата и операта, с Александър Балабанов, завършил в Лайпциг класическа филология през 1903 г. И тук обаче, верен на себе си, той се нарежда в редицата на плеадата безименни "строители" и е радостен, когато успее да прибави, макар и една "тухла" в изграждащата се величава сграда на българската култура.

Прякото участие на Цветан Радославов в "Сълза и смях" започва от 24.VIII.1901 г. с назначаването му за член на Управителния комитет.

В новата сграда на Народния театър Цветан Радославов влиза "официално" едва след 23.I.1912 г., когато е назначен за рецензент на пиесите...

Цветан Радославов, Васил Мирчев, Добри Христов (и тримата учители в Трета софийска мъжка гимназия), Д. Попиванов, Ив. Вулпе и Н.Николаев се натоварват със специална заповед от 3.XI.1909 г. да изработят законопроект за Държавно музикално училище в София. Законопроектът е приет от Народното събрание и утвърден с указ през 1912 г.

... затова решава завинаги да посвети своя талант на учителската катедра, която той издига до равнището на университетската.

той и сега проявява, както във Виена, Прага и Лайпциг, всестранни интереси и в областта на археологията и етнографията, и в областта на философията и литературата.

Със своя благ и примирителен характер, с мъдрите си съвети, с общопризнатата му компетентност и авторитет той въздейства за сплотяването на оперните сили. Завърнал се от Лайпциг с висока музикална култура, запознат с опита на знаменити режисьори и диригенти, с майсторството на велики певци, Цветан Радославов наистина "жъдно" работи за по-бързо настигане и в музикално отношение на напредналите европейски нации. Преди всичко той започва усилена работа по превеждане на либрета на опери, които не слизат от сцените на големите европейски театри. Превежда последователно "Фауст", "Аида" и "Лоенгрин". От тях само "Аида" е отпечатана и посочена като преводен труд на Цветан Радославов в Алманах на Софийския университет от 1940 г.

Небето засвети като запалено.

къртиците на душата - мислите

Пай беше есен. Ръмеше дъждец по дългите саби на кукурузените листа и по вировете на Огоста, чиято повърхност беше пореста като кожа, наежена от предчувствие за зимните студове.

Горския цар плачеше за загиналия летец, с когото през юношеските му години, цяло едно лято - безкрайно дълго и радостно, - беше размервал горите отвъд Огоста и навярно дълбоко в душата си беше обикнал това нежно и деликатно момче, криейки чувствата си от чуждите очи, както пред сянката на пушката му се криеха лалугерите из стърнищата, повлекли след себе си житни класове. Той винаги беше постъпвал така - смяташе душевното размекване за непоправима слабост и оставяше грубостта и жестокостта да властват над всичките му дела...
Дали това момче, което после пое по пътищата на небето, не връщаше мислите на Горския цар към изгубени години от неговия живот, когато стъпката му е била лека и весела и душата му сутрин, преди да се събуди, е сияела от сънища, сякаш цялата е била засадена със слънчогледи?...
Навярно всеки човек носи в душата си такива невидими слънчогледи, които денем въртят златните си глави, проследявайки пътя на слънцето, а нощем си го припомнят и също сияят, защото и спомените на слънчогледите са изпълнени със светлина. Човек може да види най-добре това сияние в усмивките и в очите на децата...

Църквите умират последни. вземат им камбаните, прибират иконите и съдините за комката и нафората, заковават вратите, за да не влизат цигани, които не се спират пред нищо, и добитък да не влиза, и си отиват, оставили под празните сводове само глухота и сенки...
Църквите изчезват последни. Сриват ги, когато дойде неумолимата вода и те трябва да останат на нейното дъно. Тогава довеждат затворници или хора от други краища (тукашен човек не скланя да посегне към обхванатите от мъх камъни и към избелелите фрески по стените - не от страх от провидението, друга, особена тръпка в сърцето го възпира) и тия коравосърдечни хора започват своето дело. Ангелите, изписани по високите сводове, свирят тревожно със сребърните си тръби, но остриганите мъже не ги чуват. По голите им гърбове се сипят пера от крилете на небесните създания, които се мъчат да отлетят през счупеното прозорче на кубето, но хората с кирките не усещат докосването на тия пера, пушат и къртят камък след камък...
Старият учител гледаше към църквата, която ту се изтягаше над хълма, дърпана от светкавиците, ту се смаляваше, хваната за клоните на дърветата с надеждата, че ще се задържи на земята.

На църквата също не посегнаха. Свалиха само камбаната. Овързаха я преди две години с телени въжета, направиха скеле и като я хлъзнаха по него, наместиха тежкото ѝ тяло в карусерията на един самосвал. Той тръгна по неравния път и камбаната се обади - приглупено, защото беше захлупена върхи прашния под на каросерията. Тоя глас, като прощално "сбогом", не секна, докато самосвалът не излезе из сринатото село.

Веселин Стоянов пише своята "Празнична увертюра". Както "Бай Ганьо" тя става любима симфонична творба на диригенти, изпълнители, слушатели. Една богато инструментирана съвременна творба. При това действа спонтанно, завладява чувствата, възприема се без усилие и от обичкновения слушател. "...Преди две години имах случай да чуя от сцената на нашия тук Народен театър неговата изпълнявана вече в целия свят музикална творба "Празнична увертюра". Е, това беше наистина чудесно веселие - веселие в тонове, мелодии, дивна лудешки радостна музика, която те хвърля в делириум, в пиянство на духа! Слушаш и чувстваш как цялата българска душа, напук на вековните мъки, теглила и страдания се е разтворила, пламнала е, развихрила се е и не може да се спре... Слушах, гледах, радвах се, а на очите ми сълзи."
из писмото на свещеник Димитър Попвасилев от Шумен до Варненския митрополит Йосиф (1960)

Тук на пианото на ученичката си Андрей вижда стихотворение с почти детски почерк и се заинтересува от авторката му. На другия ден Ека представя на музиканта приятелката си Блага. Тъй става запознанството на четиринадесетгодишната Блага Димитрова с Андрей Стоянов, което скоро ще прерастне в преклонение на бъдещата поетеса към личността на музиканта и бащинската му обич и грижа към нея. Още на тази среща Андрей разбира, че Блага е твърде интелигентна за възрастта си и я насърчава да му изпрати някои от стихотворенията си.
Когато следната година семейството на Николай Димитров се премества в столицата, Блага отива при Андрей Стоянов с молба да я приеме за ученичка по пиано... Уроците по пиано на Блага показват, че тя има музикална дарба и навярно би успяла като музикантка, ако не бе вече късно. Тя започва с постановка на ръката и почти от "а, б". Но покрай урока по пиано тя научава още много други неща.
Научава, че поезията е също музика - и в нея има ритъм и мелодия, динамика и паузи и преди всичко хармония.

Понякога след урока тя оставя при учителя си с въпроси, които я интересуват, и слуша напътствията му. После без стеснение му носи новите си стихове и едновременно с музиката напредва и в поезията. Тъй учителят по пиано става първият учител по поезия на известната и вън от пределите на родината поетеса Блага Димитрова.
И каква радост е за младото момиче, когато Андрей Стоянов я завежда при Николай Лилиев! - Да упъти начеващата поетеса, да чуе неговите съвети. Но големият поест остава равнодушен и спестява насърчителните слова. Години по-късно, когато Лилиев чете стиховете на Блага Димитрова, смирено си признава: "Андрей по-правилно от мене е прозрял бъдещето."

Когато мръкна и сеячите си тръгнаха, в небето остана само плетеница от високи оголени клони. Сред тях, като незалязло слънце, смалено от далнината, червенееше ябълка.
Мракът стана толкова гъст, че ние, които се завръщахме у дома, не вървяхме по земята, а по говор на хора, по плисък на реки и по ехо на семена...
Ябълката издигаше своите клони към небето.
Денят, който не беше догорял във вировете, протягаше към идващото утро една зряла ябълка.

Изведнъж Боян Пенев пита:
- На колко години е Андрей?
- На 35 - отговаря Веселин.
- Чудесно! - Боян Пенев се усмихва тънко и се умълчава. Всички го гледат с любопитство. Явно пак е намислил нещо.
- Ето какво ще направим - продължава той. - Ще му прибавим още 35 и ще празнуваме 70-годишнината от рождението му. Ще го чествуваме след една седмица, за именния му ден.
Идеята се приема с въодушевление.
- Вие, Багряна, напишете химн. Веселин ще му напише музика, а на честванетп ще му го изпеем всички.
- Чудесно! А после? - Всички са сигурни, че не е само това.
- С химна ще започне тържеството. А после ми трябва един художник.
- Иванчо Пенков - предлага Веселин приятля си.
С Иван Пенков участниците в тържеството стават шест. След това Боян Пенев разпитва Веселин и сестрите му какво са слушали от родителите си за детството на Андрей, за по-значителни случки и събития от живота му. С това подготовката на тържеството завършва.

Репетициите, шумни и весели, стават в дома на Боян Пенев, улица "Регентска" 4. Инициаторът на отпразнуването има нови хрумвания. С целия си заряд от остроумие Иван Пенков е попаднал на място и се намесва с нови предложения.
Горкият сериозен юбиляр!
Този ден след обед Андрей има часове в Музикалната академия. Привечер организационният комитет, т.е. участниците начело с инициатора на тържеството, влизат в квартирата на музиканта, украсяват кабинета с борови клонки и цветя, до рояла, дето е сцената, внасят маса за оратора.
Когато вечерта Андрей се завръща у дома, посрещнат церемониално от уредниците на празника, той трябва да прочете най-напред юбилейния афиш, окачен в малкия хол, и да се види 70-годишен старец с щръкнали по главата му редки коси - четвъртини и осмини ноти. После го завеждат в салона. Ако участниците на юбилея не са толкова зашеметени от веселост, те биха го съжалили. Той е смаян до безпомощност. Няма място за въпроси. Той е юбиляр. Ще има тържество в негова чест. Не му остава нищо друго, освен да се почини.
И сяда на първия ред.

Под палката на Веселин хорът изпява тържествения марш "Андрей Стоянов":
В този най-тържествен час
и за него, и за нас,
да изпеем с ясен глас:
"Да живей, живей Андрей!"

В градове и във села
гръмогласните гърла
прогласяват: "Да живей,
да живей, живей Андрей!"

В София и Цариград
и по целий божи свят
да се слави наший брат:
"Да живей, живей Андрей!

Единственият слушател е Андрей. Той се смее и ръкопляска.
Следва сказка за живота и дейността на юбиляра от Боян Пенев. Хористите, сега публика, стават от столовете при всяко споменаване името на Андрей. Непрестанното ставане и сядане предизвиква оживление и шум, но над всички се издига приятният теноров глас на сказчика, който с несмутима сериозност докладва за детските подвизи на юбиляра, подкрепвайки думите си с веществени доказателства: част от първото пиано, на което е свирил Андрей, списък на издадени и друг на неиздадени творби на Андрей, писмо, писано от 60-годишния Андрей... Андрей... Андрей... Ставане, сядане. Ставане, сядане...

На сцената излиза Багряна и произнася приветствие от името на учениците и преподавателите в Роберт колеж. Окончанието ейшън и специфичното произношение наподобяват английски език.
Дарина и Стоянка отправят към юбиляра трогателни приветствия с благодарност от сиропиталището в Шумен и дружество "Милосърдие" за ежегодните му дарения. Следват "Дарение от съотечествениците на Шопен" и "Дарение от родния град на Бетховен".
С фес на главата, преобразен с мустаци и брада, заети от Народния театър, отново се появява Боян Пенев и произнася приветствие, изпъстрено с колоритни думи, от името на турското малцинство в Шумен.
Приветствие от циганското малцинство в Шумен произнася Иван Пенков - жив, подвижен, с неспокоен поглед, къса думите и се почесва енергично по главата.
Публиката изнемогва от смях. Андрей си снема очилата и си бърше сълзите. Веселин се превива и се оплаква, че го хваща истерика. Момичетата тропат неудържимо.

След тържествената част Веселин и Иван Пенков донасят с файтон поръчаната вечеря от "Славянска беседа". Разбира се, има и вино, което се изпива в чест на юбиляра.
Юбилеят - няколко часа веселие, устроени от Боян Пенев - завършва. Този духовен аристократ, който в чужда или в не по угодата му среда потъва в обидно мълчание, в чието присъствие скромността се обезличава, а дързостта - потулва, в кръга на тия, които е приел за свои, е предан приятел, дава се цял и има време за всичко.
"Едва ли някога съм се смял толкова много, както тогава! - си спомня 40 години по-късно Андрей Стоянов.