Цитати на NeDa

Това, че безкраят на външния свят ни се изплъзва, приемаме за естествено. Но се упрекваме до смъртта си, че сме изпуснали другия безкрай. Сещали сме се за безкрая на звездите, а за безкрая, който татко ни е носил в себе си, не ни е било грижа.

Трите пожелания?

На ума - ненаситност.
На сетивата - скитане.
На тялото - съгласие.

Така е всяка година. Той идва и ти помага, води клиенти, урежда хората и ги прави щастливи, после идва октомври и ... дим да го няма! За един ден изчезва и оставя хората с празни ръце. Построява ти замък и после го събаря.

Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща - казваше Соня.
- Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

Смехът ѝ го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.

... очите ѝ са зачервени и подпухнали. Тя ги изтрива бързо и мига, за да прогони болката. Така правят жените от това поколение. Сякаш всяка сутрин стоят на вратата и решително измитат мъката с метла.

...човешките взаимоотношения не бива да се режисират. А ние мрем да го правим. Щото много гледаме кино.

Мами! Татковци! Без вас,
както е на вас без нас.

И едно лилаво, което го няма никъде и само се сънува.

Устремила поглед през празното място между две високи къщи, тя гледаше на юг, към Пинто и неговите изгорели от слънцето поля, към железопътната линия, която свързваше Мадрид с Толедо. Тя гледаше пожълтелите житни поля и белите къщички, огрени от игриви слънчеви лъчи, там където момичетата се женят на осемнадесет години. Мечтаеше за дворците, градините и алеите на Аранхуес и за Тахо, този навъсен благородник, за напоителните канали и за буйната, весела вода, която лудува и пада в шлюзовете...Тя чакаше, чакаше, а дъждът все повече измиваше лицето и мантилята ѝ от синя вълнена дантела. Времето се плъзгаше като светла сянка по лицето ѝ, замазваше чертите му, сливаше го с прозореца, със стената, с вятъра.
'''
Изрисуваната сеньора, розова и лилава, със своята мантия от синя вълнена дантела, продължаваше да гледа към Пинто. Към прегорелите от слънцето листа, към железопътната линия за Толедо. Тя гледаше и чакаше със своята изкуствена усмивка. Казваше се Флора. Госпожица Флора. Каква печал!

Алфануи плъзна погледа си по свещената фасада и попадна на един изрисуван прозорец.
На този прозорец беше нарисува на една жена, сложила ръце на перваза. Тази жена очакваше жених. Беше на около четиридесет и пет години и плътта ѝ беше вече отпусната. А може би чакаше така още от петнадесетгодишна. Една сеньора, розова и лилава, която все още не беше облякла в черно своята плът и своите чарове, която, макар и да приличаше на окапваща роза, очакваше жених с избледняло червило и изкуствена усмивка, горчива като гримаса. От дъжда гърдите ѝ се бяха свлекли по стената и сега висяха печални на около педя от предишното им място.

Зеленината разкриваше естеството си по различен начин и затова се делеше на няколко вида... И така имаше „дъждовно зелено“ и „зелено, когато не вали“; „сенчесто зелено“ и „светлинно зелено“; „слънчево зелено“ и „лунно зелено“. Към тези видове можеха да се прибавят още много подвидове и съчетания. Такъв беше случаят например с дъба и маслиновото дърво, с тополата и кипариса. Зеленото на дъба беше „слънчево зелено“, а това на маслината беше съответен негов оттенък в групата на „лунните зелени цветове“. „Маслиненозеленото“ намираше в „зеленото на жълтугата“ контрастен цвят сред тези от неговия собствен вид, защото маслината и жълтугата растяха под противоположни луни... Същият способ позволяваше на Алфануи да опознае същината на листата по обратната им страна. Така зеленината на тополите, която се ражда през пролетта и прелива от слънце и светлина, носи на опакото на листата спомена за снеговете.

Бабата се топлеше на мангал. Друг огън не палеше. Тя излизаше рано сутрин на площадката пред стълбите, запалваше мангала и го раздухваше известно време със снопче тръстики. После покриваше жарта с пепел от предишния ден, която тя избутваше встрани, преди да запали новите въглища. Така бабата трупаше дните си един след друг и ги изнизваше на нишка от пепел.

Пожарникарите, макар и с големи мустаци, бяха добри и почтителни. Носеха униформи — символ на гражданска доблест, и шлемове, подобни на гръцките или троянските...
Никога никого не спасяваха през вратата, дори и да можеха да го сторят, а винаги измъкваха спасените през прозорците и балконите, защото победата им се подсигуряваше от красивите зрелища. Веднъж някакъв пожарникар в изблик на усърдие пренесъл една девойка от първия чак на петия етаж, за да я спаси оттам.
На всеки етаж имаше винаги по някоя девойка. Всички други обитатели излизаха от къщата още преди да пристигнат пожарникарите. Но момичетата трябваше да останат вътре, за да бъдат спасявани. Те бяха свещеният дар, който гражданите поднасяха на своите герои, тъй като няма герой без дама. И когато някъде избухнеше пожар, всяка девойка знаеше задълженията си. Докато другите хукваха бързо навън, грабнали най-необходимото, момичетата се надигаха бавно и драматично, за да дадат време на пламъците, сваляха накитите и грима от лицата си, разпускаха буйните си коси, захвърляха дрехите си и обличаха дълги бели нощници. Едва тогава се появяваха тържествени и прелестни по балконите и надаваха викове за помощ, размахвайки ръце.

Ваната служеше за зеленчукова градина. Беше пълна почти до горе с пръст и в нея растяха три зелки. Градината се напояваше отлично. Имаше поливни и разпределителни вади и трябваше само да се отвори кранът. Трите зелки бяха съвсем бели, тъй като в банята проникваше съвсем малко светлина, а както е известно, растенията се нуждаят от слънце, за да стана зелени. Но тъй като не им липсваше вода, зелките растяха много бързо и всяка седмица откъсваха по една, но на нейно място незабавно израстваше друга. Зелките растяха зиме и лете, есен и пролет. В банята имаше и една коза, вързана за дръжката на вратата. Тази коза стоеше неизменно на едно и също положение, опънала крака, протегнала глава, вперила поглед в зелките, обтегнала с всички сили въжето. Когато някой влезеше в банята, вратата, дърпана от козата, се отваряше съвсем лесно. В такива моменти козата показваше голямо доволство и си въртеше опашката като куче, защото се приближаваше до зелките и си въобразяваше, че ще я пуснат да ги изяде. При отворена врата стоеше в същата поза, но вече малко по-близо до зелките.

Пансионът представляваше малък апартамент, който гледаше към тъмен, пълен с кафези за храна вътрешен двор. По всички етажи между прозорците бяха опънати телове за простиране на пране. Понякога се случваше всички съседи да проснат едновременно прането си. Тогава целият двор се изпълваше от земята до небето с чаршафи. Приличаха на точени кори за баница. Интересно е, че в такива дни светлината все пак стигаше до най-долните етажи, защото чаршафите, които бяха най-горе, поемаха слънчевата светлина, която се плъзгаше по покрива, предаваха отражението ѝ на чаршафите от по-долния етаж; те, от своя страна я подаваха на тези под тях и така, по този сложен път, светлината се плъзгаше безпрепятствено, но не съвсем гладко от чаршаф на чаршаф и стигаше до партера, осветявайки целия вътрешен двор. Колко лесно се оставяше светлината да бъде подмамена от чаршафите! Тя огряваше най-горните от тях и след това не можеше вече да се отскубне от тази пързалка, продължавайки да пада като в някакъв капан, за да стигне някак до дъното на мръсния, тесен и сив двор!

Дъщерята на един продавач на плодове се беше влюбила в него и му подаряваше кайсии и сливи. Дон Сана пазеше костилките от плодовете и така я караше да си мисли, че я обича. Момичето плачеше, ако се изнижеха няколко дни без той да се мерне по тяхната улица. Един ден дон Сана я заведе на разходка. Дъщерята на продавача на плодове, с все още безкръвни устни, подобни на дюля, целуна простодушно смеещия се резен диня. След това се прибра в дома си разплакана и без да каже никому нищо, умря от огорчение.

Градът беше розов и се усмихваше сладко. Очите на всички къщи бяха обърнати към залеза. Лицата им бяха неподправени, без мазила и украси. Стрехите примигваха. Разположените по-високо къщи подпираха брадичките си на раменете на тези, които се намираха под тях, и така изглеждаха наредени като на етажерка. Някои от тях затваряха очи за сън. Светлината продължаваше да огрява лицата им и по устните им пробягваше усмивка. Слънцето залезе. Долетяха птици с огромен сив воал в човките си. С вълнообразни движения той се спусна над града и го покри.

... загатнатото е далеч по-важно от разтълкуваното.
из "Черно-бяло"