Цитати на NeDa

Излъчиха предаване за нея. Жаклин, тридесетгодишна, с шест деца...
Жаклин, претрупана с работа, с мъж, който се връща от завода с нищожна заплата и с нетърпимо главоболие, все пак е и кокетна. Тя облича децата си в бяло, чисто бяло, просто предизвикателно, хвърлящо се в очи. Жаклин няма перална машина. Казват ѝ:
- В бяло! Вие сте луда!
Тя се усмихва - първата женствена, малко лукава усмивка, с мило предизвикателство в очите.
- Ама така е, разбира се.
Това е нейният разкош, нейният подпис, нейната заврънкулка, която художникът слага долу на платното на едно произведение без цел, просто така, за удоволствие. Жаклин добавя:
- Все пак отвреме-навреме можем да си позволим някоя малка лудост.

Има хора, които не са създадени за завеси. Има хора, на които чиниите никога не са от един и същ сервиз.

Госпожа Жозет знае адреса на много лекари, лечители с игли, ясновидки; може да ви каже къде да заведете децата си през ваканцията, къде да си купите абажур, да учите китара или да получите първа помощ. С памет, четене и самота намира разрешение на всичко.

Никога няма да се справя. Когато книжата ми са подредени, къщата не е. Когато къщата е подредена, кухнята страда: кайма с грах и пюре на прах. Когато шия копче, страда някое писмо, някой ненаучен урок, някоя неизмита чиния. Бъдете в добро настроение, пейте, живейте свободно, когато под леглото е пълно с прахоляк ...

Къща в зимата

Ние в къщата.
Временно. Рамо.
Студът прави живота по-събран.

Да разбера

Неразбирането е поправимо
разбирането не е

НИВЯТА дишат с пълна гръд,
росата с жадни устни пият, -
и житните зърна растат
и чакат сърп да ги превие.

От всяко зърно залък хляб
и късче нафора ще стане, -
със тях и господар и раб
ще се причастят и няхранят.

ОТМИНА празничният ден. Шумът
реката, сякаш, нейде го отнесе
и по безлюдния планински път
се спусна тихо падналата есен.

Посрещна я смълчаната гора
и монастирът с църквицата стара,
а тя им даде - кротка и добра -
лилавото цветче на минзухара.

"Седем Престола",
1953

ПЛАДНЕ посред огненото лято.
Слънцето е разтопено злато.
Капят златни капки - огън жежки
върху класовете житни тежки
и изпичат хляба ни насъщни
с нажежения небесен връшник.

ЛАМПИЧКИТЕ на светулките,
на щурците песента
и на вятъра цигулките
пълнят с хубост вечерта.

Гложенски манастир 1947

Животът ни е глупава лотария
и ти си взел фаталния билет:
да веселиш печалната България,
а сам да имаш български късмет.

първата епиграма на Змей Горянин, посветена на хумориста Стоян Миленков

Пелин беше голям рибар и ходеше на риболов с хора от най-различни професии. По едно време увлече и Змея. Обикновено ходеха по Искъра - Своге, Луково, Реброво, Бов. Той се шегуваше, че Бов идвало от любов, но "л" и "ю" паднали в Искъра.

Душата ми копней за тишина.
Сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир.
Змей Горянин

Всичко най-хубаво на най-хубавата!

аз остарявам... И все пак мисля за теб, защото иначе не би могло: ние сме пили много вихрени възторзи и даже ехото от онова време стига, за да е възрадвана душата ми.

Вчера, като минавах покрай големия мост на Въча, стана нещо неочаквано, което ти трябва да знаеш: седеше един слепец-просяк, турчин, с паничка за милостиня пред нозете му, свити по турски. Минаваше една млада кадъна покрай него: тя държеше в ръка гюл, който имаше розов цвят; като доближи стареца, тя покри за миг носа му с розата: и това беше чудесно - то струваше повече от моя лев, що спуснах в паничката. Каза нещо по турски и милостинята беше пълна, защото тя трогна сърцето.

Разтварям душата си и сърцето си за оная, която е легнала в мисълта ми, както ляга върху зелени ливади сутрин слънцето.
Ти - великолепна и огнена.

Дано всичко мине добре и дано в събота вечер дойда у вас: нали ще откраднеш един момент - да ме целунеш?

И аз съм сам, безкрайно влюбен и - сам... Ти победи: ти ме необичаш.

Аз не признавам друга любов, аз съм заключен в мисълта по тебе ...